Хулио Кортасар: Игра на дама

Тогава не говорехме много за Рокамадур, удоволствието беше егоистично, стенеше и ни буташе с ниското си чело, връзваше ни с ръцете си, пълни със сол. Успях да приема безпорядъка на Мага като естественото условие за всеки миг, минавахме от споменаването на Рокамадур към чиния притоплени спагети, смесвахме виното с бира и лимонада, слизахме тичешком, за да ни отвори старицата на ъгъла две дузини стриди, свирехме на изтърбушеното пиано на мадам Ноге мелодии на Шуберт и прелюдии на Бах или успявахме да изтърпим „Порги и Бес“, подкрепяйки се с бифтек на плоча и кисели краставички. Безпорядъкът, в който живеехме, тоест редът, при който бидето естествено и постепенно се превръща в хранилище за плочи и за очакваща отговор кореспонденция, ми се струваше необходима дисциплина, макар и да не исках да го кажа на Мага. Много скоро разбрах, че действителността не трябва да се поднася на Мага методично — възхвалата на безпорядъка би я скандализирала толкова, колкото и отричането му. За нея нямаше безпорядък, разбрах го в мига, когато открих какво има в чантата й (беше в едно кафене на улица „Реомюр“, валеше и започвахме да се желаем), докато аз, след като идентифицирах безпорядъка, го приемах и улеснявах; от такива недостатъци бяха проникнати отношенията ми с почти всички и толкова пъти, опънат в легло, което от много дни не беше оправяно, докато слушах Мага да плаче, понеже някакво дете в метрото й било напомнило за Рокамадур, или докато я гледах да се реши, след като бе прекарала следобеда пред портрета на Алиенор Аквитанска, умираща от желание да заприлича на нея, ми хрумваше — нещо подобно на оригване на ума, — че цялата тази азбука на живота ми беше някаква мъчителна глупост, защото си оставаше само на нивото на диалектическото движение, на избора на неповедение вместо на поведение, на умерено неприличие вместо на посредствено приличие. Мага се решеше, разрошваше се, отново се решеше. Мислеше за Рокамадур, пееше нещо от Хуго Волф (лошо), целуваше ме, питаше ме за прическата си, започваше да рисува на някакво жълто листче и всичко това, неразривно, беше тя, докато аз там, в едно нарочно мръсно легло, пиех една нарочно топла бира, бях винаги аз и моят живот, аз с моя живот срещу живота на другите. Но определено бях доста горд, че съм скитник съзнателно и под луни и още луни, безчет перипетии, в които Мага и Роналд, и Рокамадур, и Клубът, и улиците, и моите морални болести и други загноявания, и Берт Трепа, и гладът понякога, и старият Труй, който ме измъкваше от затрудненията, под повърнати нощи на музика и тютюн, и дребни мерзости, и всякакви трикове, все едно дали под, или над всичко това, не желаех да се преструвам, както тогавашните бохеми, че този безпорядък на джоба е висш порядък на духа или какъвто и да било друг етикет, също толкова мухлясал, както не желаех да приема, че е достатъчно съвсем малко благоприличие (благоприличие, младежо!), за да се измъкна от толкова много мръсен памук. И така се бях срещнал с Мага, която бе мой свидетел и мой шпионин, без да го съзнава, и раздразнението, че мисля за всичко това и знам, че както винаги ми е много по-лесно да мисля, отколкото да съм, че в моя случай ergo -то от онази фразичка не беше нито толкова ergo 7, нито нещо подобно, и така си вървяхме по левия бряг, Мага не осъзнаваше, че е мой шпионин и мой свидетел, възхищаваше се безмерно на разнообразните ми познания, на това, че владеех литературата и дори cool джаза — за нея пълна мистерия. И заради всички тези неща се чувствах антагонистично близо до Мага, обичахме се с диалектиката на магнита и стружката, на нападението и защитата, на топката и стената. Предполагам, че Мага хранеше илюзии относно мен, сигурно вярваше, че съм излекуван от предразсъдъци или започвам да възприемам нейните, при всички случаи по-леки и поетични. В разгара на крехкото доволство, посред измамното примирие, протегнах ръка и докоснах кълбото Париж, безкрайната му материя, която се навиваше около себе си, магмата на въздуха и на изрисуваното в прозореца, облаци и мансарди, тогава нямаше безпорядък, тогава светът продължаваше да бъде нещо вкаменено и установено, съвкупност от елементи, които се въртяха, закачени на пантите си, валмо от улици и дървета, и имена, и маси. Нямаше безпорядък, който да отвори врати към спасението, имаше само мръсотия и мизерия, чаши с бира на дъното, дамски чорапи в единия ъгъл, легло, което мирише на секс и на коса, една жена, която прокарва фината си прозрачна ръка по бедрата ми, проточвайки ласката, която ще ме изтръгне за малко от това бдение в абсолютната празнота. Винаги прекалено късно, защото, макар че се любихме толкова пъти, щастието би трябвало да е нещо друго, нещо може би по-тъжно от този покой и тази наслада, нещо като полъх от еднорог или остров, безкрайно падане в неподвижността. Мага не знаеше, че целувките ми са като очи, които започват да се отварят отвъд нея, а аз сякаш бях излязъл, бях се изсипал в друга фигура на света — шеметен лоцман върху черен корабен нос, който пори водите на времето и ги отрича.