Хулио Кортасар: Игра на дама

„Лошото на всичко това е — помисли, — че неизбежно се стига до animula vagula blandula 12. Какво да се прави? Заради този въпрос престанах да спя. Обломов, cosa facciamo 13! Великите гласове на историята настояват да се действа: Hamlet, revenge! 14Ще отмъстим ли, Хамлет, или спокойно в Чипъндейл и по пантофи до един хубав огън? Знаем, че в крайна сметка сириецът скандално похвали Марта. Арджуна, тръгваш ли на бой? Не можеш да зачеркнеш храбростта, нерешителни царю. Борбата заради самата борба, живей опасно, помисли за Марий Епикурееца, за Ричард Хилари, за Кио, за Т. Е. Лорънс… Щастливи са онези, които избират, онези, които приемат да бъдат избрани, прекрасните герои, прекрасните светци, съвършените ескейписти.“

Може би. Защо не. Но беше възможно също гледната му точка да е гледната точка на лисицата, устремила очи към гроздето. А беше възможно и да има право, но изпълнено с низост, жалко право, правото на мравката по отношение на щуреца. Ако яснотата на мисълта води до бездействие, не ставаше ли тя подозрителна, не прикриваше ли една особено демонична форма на слепота? Глупостта на героя от войната, взривил се заедно с барутния погреб, Кабрал — войникът герой, покрил се със слава, може би намекваха за някакво висше виждане, мимолетно съзиране на някакъв абсолют извън всякакви форми на съзнание (от един сержант не се изисква такова нещо), пред което обикновената прозорливост и кабинетната яснота на мисълта, осенила ни в три през нощта в леглото и по средата на цигарата, вършат по-малко работа от зрението на къртица.

Каза всичко това на Мага, която се беше събудила и се гушеше в него със сънено мъркане. Мага отвори очи, замисли се.

— Ти не би могъл — каза тя. — Ти мислиш прекалено много, преди да направиш нещо.

— Изхождам от принципа, че мисълта трябва да предхожда действието, глупавичката ми.

— Изхождаш от принципа — каза Мага. — Колко сложно. Ти си като свидетел, като някой, влязъл в музей да гледа картини. Искам да кажа, че картините са там, а ти си в музея, едновременно близо и далеч. Аз съм картина, Рокамадур е картина. Етиен е картина, тази стая е картина. Ти си мислиш, че си в тази стая, ама не си. Ти не си в стаята, ти гледаш стаята.

— Това момиче би засрамило и свети Тома — каза Оливейра.

— Защо свети Тома? — каза Мага. — Онзи идиот, дето искал да види, за да повярва ли?

— Да, любима — каза Оливейра, като си мислеше, че в края на краищата Мага правилно е нацелила светеца. Щастлива е тя, че може да вярва, без да види, че се слива с течението, с непрекъснатостта на живота. Щастлива е, че е вътре в стаята, че присъства във всичко, което докосва и съпреживява — риба по течението на реката, лист на дървото, облак в небето, образ в стихотворението. Риба, лист, облак, образ, именно това, освен ако…

(–84)

Така бяха започнали да се движат из един приказен Париж, бяха се оставили да ги водят знаците на нощта, следваха маршрути, родени от фразата на някой клошар, от осветена мансарда в дъното на непрогледна улица, спираха на дискретни площадчета, за да се целуват по пейките или да гледат разчертаните квадратчета на дамата — детските ритуали със заобленото камъче и подскоците на един крак, които водят до Небето. Мага разказваше за своите приятелки от Монтевидео, за детските си години, за някой си Ледесма, за баща си. Оливейра слушаше неохотно, като малко съжаляваше, че не му се удава да прояви интерес; Монтевидео беше същият като Буенос Айрес, а той изпитваше нужда да затвърди крехкото скъсване (какво ли прави Травълър, този голям безделник, в какви ли грандиозни бъркотии се е забъркал след неговото заминаване? А нещастната глупачка Хекрептен, а кафенетата из центъра), затова слушаше с неприветливо изражение и рисуваше с клонче по дребните камъчета, докато Мага обясняваше защо Чемпе и Грасиела са добри момичета и колко я заболяло, че Лусиана не дошла да я изпрати на кораба, Лусиана била снобка, а това не можела да го търпи у никого.

— Какво разбираш под сноб? — запита Оливейра по-заинтригуван.

— Ами — каза Мага, като наведе глава с вида на човек, който предчувства, че ще изрече идиотщина — аз заминах с трета класа, но мисля, че ако бях заминала с втора, Лусиана щеше да дойде да ме изпрати.

— Най-доброто определение, което съм чувал някога — каза Оливейра.

— Освен това там беше и Рокамадур.

Така Оливейра научи за съществуването на Рокамадур, който в Монтевидео се казвал скромно Карлос Франсиско. Мага не изглеждаше склонна да съобщава твърде много подробности за произхода на Рокамадур, освен че била отказала да направи аборт, а сега започвала да съжалява за това.