Хулио Кортасар - Игра на дама

(–93)

По улица „Варен“ излязоха на „Вано“. Ръмеше и Мага съвсем увисна на ръката на Оливейра, като се притисна плътно до шлифера с дъх на изстинала супа. Етиен и Перико спореха върху възможно обяснение на света чрез живописта и словото. Отегчен, Оливейра прехвърли ръка през кръста на Мага. И това можеше да бъде обяснение — една ръка, притиснала тънка, топла талия, при вървежа леката игра на мускулите се усещаше като монотонен и настойчив език, упорит Берлиц 26, о-би-чам те, о-би-чам те, о-би-чам те. Не обяснение, чист глагол: о-би-чам, о-би-чам. „А след това винаги шпулата“, помисли в граматически категории Оливейра. Ако Мага можеше да разбере как подвластността на желанието я довеждаше до внезапно раздразнение, безполезна , самотна подвластност бе казал един поет; толкова топла, талията, тези мокри коси до бузата му, този вид а ла Тулуз-Лотрек, който придобиваше Мага, когато вървеше сгушена в него. В началото беше копулата, изнасилването е обяснение, обратното обаче невинаги е вярно. Да откриеш антиобяснителния метод, така че това о-би-чам те, о-би-чам те да стане квадратурата на кръга. А Времето? Всичко започва отново, абсолют няма. После трябва да ядеш или да не-ядеш, всичко отново влиза в криза. Желанието на всеки толкова и толкова часа, никога твърде различно и всеки път някак си друго — уловка на времето, за да създава илюзии. „Любов като огън, гори вечно, съзерцавайки Цялото. Ето че веднага стигаш до високопарния език.“

— Да се обясни, да се обясни — мърмореше Етиен. — Вие ако не назовавате нещата, изобщо не ги виждате. А това се нарича куче, а това се нарича къща, както казваше онзи от Дуино. Перико, трябва да се покаже, не да се обясни. Рисувам, ergo съм.

— Да се покаже какво? — каза Перико Ромеро.

— Единствените доказателства, че сме живи.

— Това животно мисли, че няма друго сетиво освен зрението с всичките последствия от него — каза Перико.

— Живописта е не просто продукт на зрението — каза Етиен. — Аз рисувам с цялото си тяло и в този смисъл не се различавам чак толкова от твоя Сервантес или твоя Тирсо не знам си кой си. Това, което ме вбесява, е манията да се дават обяснения, Логосът, разбран изключително като слово.

— И така нататък — каза Оливейра с раздразнение. — Стане ли въпрос за сетивата, това вашето заприличва на диалог между глухи.

Мага се притисна още по-силно към него. „Сега тая ще изтърси някоя от своите дивотии — помисли Оливейра. — Първо има нужда да се отърка, да се реши на ниво епидермис.“ Усети нещо като изпълнена с неприязън нежност, нещо толкова противоречиво, че вероятно беше самата истина. „Би трябвало да се измисли сладка плесница, пчелен ритник. Но в този свят откриването на окончателните синтези все още предстои. Перико има право, великият Логос бди. Жалко, необходимо е например любовоубийство, истинската черна светлина, антиматерията, която дава толкова храна за размишления на Грегоровиус.“

— Ей, Грегоровиус ще дойде ли да слуша плочи с нас? — попита Оливейра.

Перико мислеше, че да, а Етиен мислеше, че Мондриан.

— Обърни малко внимание на Мондриан — говореше Етиен. — За него не важат магическите знаци на един Клее. Клее е играел със случайността, преимуществата на културата. Чистата чувствителност може да се задоволи с Мондриан, докато за Клее са необходими камара други неща. Изтънченост за изтънчени. Направо китаец. Мондриан обаче рисува абсолюта. Заставаш пред негова картина съвсем гол и се случва едно от двете — или виждаш, или не виждаш. Удоволствието, гъделът, алюзиите, страховете или насладите са напълно излишни.

— Ти разбираш ли какво казва? — попита Мага. — На мен ми се струва, че е несправедлив към Клее.

— Справедливостта или несправедливостта нямат никакво отношение към въпроса — каза Оливейра отегчен. — Това, което се опитва да каже, е нещо друго. Недей веднага да поставяш нещата на лична основа.

— Но защо казва, че всички тези толкова хубави неща не служат за нищо при Мондриан.

— Иска да каже, че в последна сметка рисуване като при Клее изисква от теб диплома ès lettres 27или поне ès poésie 28, докато при Мондриан е достатъчно човек да се мондрианизира и готово.

— Не е това — каза Етиен.

— Разбира се, че е това — каза Оливейра. — Според теб едно платно на Мондриан е самодостатъчно. Ergo , нуждае се от твоята невинност повече, отколкото от опита ти. Говоря за невинността от рая, а не за глупостта. Обърни внимание, че даже твоята метафора да застанеш гол пред картината мирише на времената преди изгонването от рая. По парадоксален начин Клее е много по-скромен, понеже изисква многопосочно съучастничество от страна на зрителя и не е самодостатъчен. В основата си Клее е историята, а Мондриан — безвремието. А ти си умираш за абсолютното. Да обяснявам ли още?