Хулио Кортасар - Игра на дама

— Ça alors 46 — каза Етиен.

— Да, великото време на Армстронг — каза Роналд, докато разглеждаше купчината плочи, подбрани от Бабс. — Като периода на гигантизма при Пикасо, ако искаш. Сега и двамата съвсем са се освинили. Като си помисли човек, че лекарите измислят средства за подмладяване… Ще ни досаждат още двайсет години, ще видиш.

— На нас не — каза Етиен. — Ние вече сме им пуснали по един куршум, когато му е било времето, дано и на мен ми го пуснат, когато му дойде времето.

— Когато му дойде времето, ти си бил много скромен бе, приятел — каза Оливейра с прозявка. — Но е истина, че вече сме ги пратили на оня свят. С роза вместо с куршум, така да се каже. От един момент нататък всичко е рутина, копие под индиго и като си помисли човек, че Армстронг чак сега отиде за пръв път в Буенос Айрес, не можеш да си представиш, хиляди кретени, убедени, че слушат кой знае какво, а Сачмо върти повече трикове и от стар боксьор, клинчи, изморен и опаричен, без изобщо да му дреме какво прави, чиста рутина, докато някои приятели, които ценя и които преди двайсет години си запушваха ушите, ако им пуснеш „Mahogany Hall Stomp“, сега са дали не знам какви луди пари, за да чуят тия притоплени манджи. Страната ми, разбира се, от край до край си е една притоплена манджа, и то казано с обич.

— Като се започне с теб — каза Перико иззад един речник. — Дойде тук по утъпкания коловоз — като всички твои сънародници, отпрашили за Париж, за да се подложат на своето възпитание на чувствата. В Испания това поне се научава из бордеите и по коридите, мамка му.

— И от графиня Пардо Басан — каза Оливейра с нова прозявка. — Но за останалото до голяма степен имаш право, приятел. Всъщност, ако трябва да бъда някъде, то е с Травълър, и да играем карти. Само че ти не знаеш за кого става дума. И изобщо понятие си нямаш за какво става дума. За какво да говорим тогава?

(–115)

Измъкна се от ъгъла, в който се беше пъхнал, стъпи с крак върху един отрязък от пода, но едва след като го огледа, като че ли трябваше да избере съвсем точно мястото, където да сложи крак, после пристъпи напред с другия със същата предпазливост и на два метра от Роналд и Бабс започна да се сгъва, докато не зае наистина безупречна поза на пода.

— Вали — каза Вонг, като посочи с пръст капандурата на мансардата.

Оливейра бавно разпръсна с ръка облак дим и изгледа Вонг с дружелюбно задоволство.

— Добре поне, че някой се решава да се настани на морското равнище, където се виждат само обуща и колене. Къде е чашата ти, приятел?

— Тук някъде — каза Вонг.

След малко се оказа, че чашата е пълна, и то до ръба. Отпиха, оценявайки питието, и Роналд им пусна един Джон Колтрейн, който накара Перико да изпръхти. А после един Сидни Беше, от времената на захаросания Париж, донякъде като подигравка с испанските пристрастия.

— Вярно ли е, че подготвяте книга за изтезанията?

— О, не, не е точно това — каза Вонг.

— Тогава какво е?

— В Китай е имало различна представа за изкуството.

— Знам, всички сме чели китаеца Мирбо. Вярно ли е, че имате снимки на изтезания, направени в Пекин през 1920 г. или някъде по това време?

— О, не — каза Вонг усмихнат. — Те са много неясни, няма смисъл да ги показвам.

— Вярно ли е, че носите най-страшната в чантата си?

— О, не — каза Вонг.

— И че сте я показал на някакви жени в едно кафене?

— Толкова настояваха — каза Вонг. — Лошото е, че нищо не разбраха.

— Да видим — каза Оливейра, като протегна ръка.

Вонг загледа усмихнат ръката му. Оливейра бе твърде пиян, за да настоява. Отпи още водка и смени позата. В ръката му бе положен сгънат на четири лист. На мястото на Вонг се забеляза усмивката на чеширския котарак и нещо като поклон през димната завеса. Стълбът трябва да беше висок към два метра, имаше осем стълба, само че беше същият стълб, повторен осем пъти в четири серии по две снимки всяка, които се гледаха от ляво на дясно и от горе на долу — стълбът беше съвсем същият въпреки малки разлики в ракурса, единственото, което се сменяше, бяха осъденият на стълба, лицата на присъстващите (отляво имаше жена) и стойката на палача, винаги извърнат малко наляво от любезност към фотографа — някакъв щатски или датски етнолог със сигурна ръка, но с „Кодак“ от двайсетте години; бяха доста лоши моментни снимки, така че освен втората, на която ножовете бяха решили съдбата на дясното ухо, а останалата част от голото тяло се виждаше съвсем ясно, другите, заради кръвта, която постепенно покриваше тялото, и заради лошото качество на филма или на проявяването, бяха доста разочароващи, особено онези след четвъртата снимка, където осъденият беше просто възчерна маса, върху която се открояваха отворената уста и една много бяла ръка; трите последни снимки бяха практически еднакви, като изключим позата на палача, на шестата, наведен над торбата с ножовете, избираше наслуки (трябваше обаче да хитрува, защото, ако се започнеше с най-дълбоките прорези…) и ако човек се вгледаше по-добре, успяваше да види, че изтезаваният бе жив, защото единият крак, въпреки въжетата, се беше извил навън, главата беше отметната назад, а устата както винаги отворена, благоразумните китайци сигурно бяха покрили земята с дебел пласт стърготини, понеже локвата не се увеличаваше, а образуваше почти съвършен кръг около стълба. „Седмата е критичната“, гласът на Вонг идваше от много далече, иззад водката и дима, трябваше да се гледа внимателно, защото кръвта се лееше от двата кръга на зърната, отрязани до основи (между втората и третата снимка), но се виждаше, че за седмата се бе намесил решаващият нож, понеже формата на бедрата, леко разтворени навън, май се променяше, и ако човек доближи доста снимката до очите си, може да види, че промяната е не в бедрата, а в слабините — вместо неясното петно от първата снимка имаше нещо като течаща дупка, подобна на половия орган на изнасилено момиче, откъдето кръвта извираше на струйки, които се плъзгаха по бедрата. И ако Вонг не обръщаше внимание на осмата снимка, сигурно имаше право, защото осъденият вече не би могъл да е жив, никой жив не отпуска глава настрани по този начин. „По мои сведения цялата операция е продължила час и половина“, отбеляза Вонг тържествено. Листът се сгъна на четири, портфейл от черна кожа отвори уста като мъничък кайман, за да го погълне сред дима. „Разбира се, Пекин вече не е като едно време. Съжалявам, че ви показах нещо твърде примитивно, но другите документи не могат да се носят в джоба, трябват обяснения, подготовка…“ Гласът идваше толкова отдалече, че изглеждаше като продължение на образите, като обяснение на някакъв претенциозен учен. Над или под всичко това Биг Бил Брунзи започна да нарежда See, see, rider , както винаги неща, произхождащи от несъвместими измерения, напираха да се смесят в гротесков колаж, който трябваше да бъде наместен с водка и кантиански категории — тези успокоителни срещу каквото и да е прекалено ненадейно съсирване на действителността. Или както почти винаги, затваряш очи и се връщаш назад към изолирания като с вата свят на някоя друга нощ, внимателно подбрана от отвореното на ветрило тесте. See, see, rider , пееше Биг Бил, още един мъртвец, see what you have done 47.