Хулио Кортасар - Игра на дама

И така, абсолютно сигурно беше, че Роналд ще върне Биг Бил Брунзи, воден от асоциации, които Оливейра познаваше и уважаваше, а Биг Бил ще им говори за друга барикада със същия глас, с който Мага разказваше на Грегоровиус за своето детство в Монтевидео, Биг Бил без горчивина, matter of fact 51,

— Да, знам, че няма никаква полза — каза Грегоровиус. — Спомените могат да променят само напълно лишеното от интерес минало.

— Да, няма никаква полза — каза Мага.

— Затова ви помолих да ми разкажете за Монтевидео, защото за мен вие сте Дамата кралица в колодата, цялата анфас, без обем. Казвам ви го по този начин, за да ме разберете.

— А Монтевидео е обемът… Щуротии, щуротии, щуротии… Вие какво наричате стари времена? Всичко, което ми се е случило, се е случило вчера, най-много снощи.

— Още по-добре — каза Грегоровиус. — Сега сте кралица, но не на тестето карти.

— За мен тогава не е отдавна. Тогава е далеч, много далеч, но не чак отдавна. Павилиончетата за печено месо на площад „Индепенденсия“ — и ти ги знаеш, Орасио, — този толкова тъжен площад със скарите на открито, сигурно вечерта е станало някакво убийство и около павилиончетата вестникарчетата съобщават новините.

— Лотарията и всички награди — каза Орасио.

— Жената, дето я нарязали в Салто, политиката, футбола…

— Скоростният параход, чашка „Анкап“. Местен колорит, приятел.

— Сигурно е толкова екзотично — каза Грегоровиус, намествайки се така, че да закрие Оливейра и да остане някак по-насаме с Мага, която гледаше свещите и отмерваше с крак такта.

— Тогава в Монтевидео времето не съществуваше — каза Мага. — Живеехме съвсем близо до реката в една огромна къща с двор. Аз все бях на тринайсет години, толкова добре си спомням. Синьо небе, тринайсет години, учителката в пети клас беше кривогледа. Един ден се влюбих в русото момче, което продаваше вестници на площада. Казваше „вестник“ по такъв особен начин, че усещах една празнина ей тук… Носеше дълги панталони, макар че не беше на повече от дванайсет години. Баща ми не работеше, прекарваше следобедите в двора, пиеше мате. Изгубих майка си, когато бях на осем, отгледаха ме някакви лели, които после заминаха на село. На тринайсет бях в къщата само с баща си. Беше кооперация, не къща. Имаше един италианец, две старици и един негър с жена си, които нощем се караха, макар че после свиреха на китара и пееха. Очите на негъра бяха зачервени, подобни на влажна уста. Малко ме беше гнус от тях двамата, затова предпочитах да играя на улицата. Ако баща ми ме завареше да играя на улицата, ме вкарваше вътре и ме биеше. Един ден, докато ме биеше, видях, че негърът ни наблюдава скришом през открехнатата врата. Отначало не осъзнах добре какво прави, но като че ли си чешеше крака, правеше нещо с ръка… Татко беше твърде зает да ме налага с колана си. Чудно как внезапно можеш да изгубиш невинността си, без дори да знаеш, че си прекрачил в друг живот. Тази вечер в кухнята негърката и негърът пяха до късно, а аз бях в моята стая и бях плакала толкова, че усещах страшна жажда, но не ми се излизаше. Татко пиеше мате на вратата. Беше толкова горещо, че представа си нямате, всички вие сте от по-студени страни. И най-вече влагата, реката е близко, в Буенос Айрес май е по-лошо, Орасио казва, че било доста по-лошо, не знам. Онази нощ усещах дрехите си залепнали, всички пиеха и пиеха мате, два-три пъти излизах да пия вода от една чешмичка в двора сред мушкатата. Струваше ми се, че водата от тази чешма е по-хладна. Нямаше нито една звезда, мушкатата миришеха тръпчиво, те са грубовати, но много красиви растения, трябва някога да погалите листо от мушкато. В другите стаи светлините бяха угаснали, татко бе отишъл до лавката на едноокия Рамос, аз внесох пейчицата, матето и празния чайник — той винаги ги оставяше до вратата и скитниците от незастроеното място до нас щяха да ги откраднат. Спомням си, че като пресичах двора, луната се показа за малко, спрях се да я погледам, от луната като че ли винаги ми полъхва хлад, обърнах лице нагоре, за да могат да ме видят от звездите — вярвах в такива неща, бях само на тринайсет години. После пийнах още малко вода от чешмата и се върнах в стаята си, която беше на горния етаж — качих се по желязната стълба, на която — на девет години — си навехнах глезена. И тъкмо да запаля свещта на масата, една гореща ръка ме сграбчи за рамото, усетих, че вратата се затваря, друга ръка ми запуши устата, замириса на негърска пот, негърът ме опипваше навсякъде и ми говореше на ухото, лигавеше лицето ми, късаше дрехите ми, а аз не можех да направя нищо, дори да извикам, защото знаех, че ако извикам, ще ме убие, а аз не исках да ме убие, всичко друго беше по-добро от това, да умреш бе най-лошото оскърбление, най-голямата глупост. Защо ме гледаш така, Орасио? Разказвам му как ме изнасили негърът от нашата кооперация, нали Грегоровиус толкова иска да знае как съм живяла в Уругвай.