Хулио Кортасар - Игра на дама

— Стига толкова — каза Етиен с въздишка. — Не знам как търпя този боклук. Вълнуващо е, но е боклук.

— Естествено, не е медальон на Пизанело — каза Оливейра.

— Нито опус еди-кой си от Шьонберг — каза Роналд. — Защо ми го поиска? Като оставим настрана интелигентността, липсва ти милосърдие. Някога да си бил с подгизнали обувки в полунощ? На Джели Рол му се е случвало, усеща се, като пее, това нещо му е познато, старче.

— По-добре рисувам със сухи крака — каза Етиен. — И не ми излизай с доводите на Армията на спасението. По-добре ще направиш, ако пуснеш нещо по-интелигентно, като онези сола на Сони Ролинс. Типовете от уест коуст 67поне те карат да си мислиш за Джаксън Полък или за Тоуби, вижда се, че са излезли от възрастта на пианолата и на кутия с водни боички.

— Той е способен да повярва в прогреса на изкуството — каза Оливейра с прозявка. — Не му обръщай внимание, Роналд, извади със свободната си ръка плочата със „Stack O’Lee Blues“, поне има едно соло на пиано, което ми се струва, че си заслужава.

— Това за прогреса на изкуството е суперизвестна глупост — каза Етиен. — Но в джаза, както и във всяко друго изкуство, винаги има купища изнудвачи. Едно нещо е музиката, която може да се превърне в чувство, друго — чувството, което има претенцията да мине за музика. Бащинска болка във фа диез, саркастичен смях в жълто, виолетово и черно. Не, малкия, изкуството започва отсам или отвъд това, но никога не е това.

Май никой нямаше намерение да му противоречи, защото Вонг внимателно внасяше кафето и Роналд, свивайки рамене, беше пуснал Уеърингс Пенсилвейниънс и сред ужасното стържене се долавяше темата, която очароваше Оливейра — един анонимен тромпет и после пианото; всичко това сред пушилка от стар фонограф, изключително лош запис с евтин оркестър сякаш отпреди времената на джаза, но в крайна сметка от такива стари плочи, от плаващите сцени и от нощите в Сторивил се беше родила единствената универсална музика на века, нещо, което сближаваше хората повече и по-добре от есперанто, ЮНЕСКО или авиолиниите, една музика, достатъчно примитивна, за да постигне универсалност, и достатъчно добра, за да сътвори собствената си история със схизми, отрицания и ереси, със своя чарлстон, своя блек ботъм, своя шими, своя фокстрот, своя стомп, своите блусове, ако трябва да приемем класификациите и етикетите, този или онзи стил, суинг, бибоп, кул, прииждането и отдръпването на романтизма и класицизма, хот джаз и интелектуален джаз, музика-човек, музика с история за разлика от тъпата скотска танцова музика — полка, валс, самба; музика, която позволяваше да я разпознаеш и оцениш в Копенхаген и в Мендоса или в Кейптаун, сближаваше младежите, понесли плочи под мишница, даваше им имена и мелодии като шифри, по които да се разпознаят, да навлязат в тях и да се почувстват по-малко сами в обкръжението на шефове на кантори, семейства и безкрайно горчиви любови, музика, допускаща всякакви изблици на въображение и всякакви вкусове — колекция от прегракнали 78 оборота с Фреди Кепард или Бънк Джонсън, реакционната изключителност на Диксиленд, академичната специализираност на Бикс Байдербек или скокът в голямата авантюра на Телониъс Мънк, Хорас Силвър или Тад Джоунс, превземките на Ерол Гарнър или Арт Тейтъм, разкаянията и тържествените отричания, пристрастията към малките състави, мистериозните записи под псевдоними и названия, наложени от производителите на плочи или от мимолетен каприз, цялото това франкмасонско сборище в събота вечер в някоя студентска стая или в мазето на тайфата, с момичета, които предпочитат да танцуват, докато слушат „Star Dust“ или „When your man is going to put you down“, и ухаят бавно и сладко на парфюм, на кожа и на топлина, а когато стане късно, се оставят да бъдат целувани, и някой е пуснал „The blues with a feeling“, и почти не се танцува, двойките просто стоят прави и се поклащат, и всичко е неясно, и мръсно, и гадно, и всеки мъж иска да изтръгне тези затоплени от тялото сутиени, докато ръцете галят гърба, а момичетата с полуотворена уста се оставят на приятния страх и на нощта, тогава се издига един тромпет, който ги обладава заради всички мъже, взема ги в една-единствена топла фраза и ги пуска да паднат като прекършени стебла в ръцете на партньорите им, и после неподвижен бяг, скок в нощния въздух, над града, докато педантичното пиано не им помогне да дойдат на себе си, изцедени, примирени и все още девствени до следващата събота, всичко това е музика, която плаши седналите в партера, онези, които мислят, че нищо не е истинско, ако няма напечатани програми и разпоредители, и така си върви светът, а джазът е като птица, която мигрира, емигрира, имигрира или трансмигрира, прескочибариера, изиграймитничаря, нещо, което се носи или се разпространява, и тази нощ във Виена пее Ела Фицджералд, докато в Париж Кени Кларк открива клуб в някое мазе, а в Перпинян танцуват пръстите на Оскар Питърсън, Сачмо пък с дарбата да бъде вездесъщ, която сам Бог му е дал, е навсякъде — в Бирмингам, във Варшава, в Милано, в Буенос Айрес, в Женева, в целия свят, каквото и да се случи, той е дъждът, хлябът и солта, нещо абсолютно безразлично към националните ритуали, към непоклатимите традиции, към езика и фолклора — един облак без граници, наблюдател на въздуха и водата, архетипна форма, нещо отпреди, отдолу, което помирява мексиканци с норвежци и руснаци с испанци, отново ги води към тъмния, забравен огън на центъра, несръчно, недодялано и за кратко ги връща към някакъв произход, на който са изменили, посочва им, че може би е имало други пътища и този, по който са тръгнали, не е бил единственият и не е бил най-добрият, или че може би е имало други пътища и този, по който са тръгнали, е бил най-добрият, а може би е имало и други сладки пътища, по които да тръгнат, но не са тръгнали или са тръгнали половинчато, и че човек винаги е нещо повече от човек и нещо по-малко от човек: повече от човек, защото носи в себе си онова, за което джазът намеква, което крие и дори съдържа като предзнаменование, и по-малко от човек, защото е превърнал тази свобода в естетическа или етическа игра, шахматна дъска, където си е запазил мястото на офицер или кон — дефиниция на свобода, преподавана в училищата, точно в училищата, където никога не са били преподавани и никога няма да бъдат преподавани на децата първият такт на някой рагтайм и първата фраза на някой блус и т.н., и т.н.