Хулио Кортасар - Игра на дама

— Не плачи — каза Оливейра на Бабс, като й говореше на ухото. — Не плачи, Бабс, всичко това не е истина.

— О, не, о, не, истина е — каза Бабс и се изсекна. — О, не, истина е.

— Би могло — каза Оливейра, като я целуна по бузата, — но не е истина.

— Като тези сенки — каза Бабс, като си гълташе сополите и махаше с ръка насам-натам, — и на човек му става тъжно, Орасио, понеже всичко е толкова хубаво.

Само че всичко това — песента на Беси, гукането на Коулман Хокинс, не беше ли илюзия, не беше ли нещо още по-лошо, илюзия за други илюзии, в главозамайваща верига назад, към една маймуна, погледнала се във водата в първия ден на света? Но Бабс плачеше, Бабс беше казала „О, не, о, не, истина е“ и Оливейра, и той малко пиян, в момента усещаше, че истината е именно в това Беси и Хокинс да са илюзия, защото само илюзиите са в състояние да задвижат следовниците си, илюзиите, а не истините. А имаше и нещо повече, имаше го посредничеството, достъпа посредством илюзиите до едно измерение, до една невъобразима зона, за която би било безполезно да се мисли, защото всяка мисъл — със самия си опит за обсада — веднага ги унищожаваше. Една ръка от дим го водеше за ръката, посвещаваше го в спускане, ако беше спускане, показваше му център, ако беше център, полагаше в стомаха му, където водката сладостно вреше на кристалчета и мехурчета, нещо, което друга, безкрайно красива и отчаяна илюзия по някое време бе нарекла безсмъртие. Затваряйки очи, успя да си каже, че ако един такъв никакъв ритуал е в състояние да го отмести от собствения му център, за да му покаже по-добре центъра, да го отпрати към някакъв, макар и непостижим център, може би не всичко е загубено и някога, при други обстоятелства, след други изпитания, достъпът щеше да се окаже възможен. Само че достъп до какво, защо? Беше твърде пиян, за да развие поне една работна хипотеза, да си състави каквато и да е представа за възможния път. Но не беше достатъчно пиян, за да престане да мисли последователно, и дори само тази нещастна мисъл му стигаше, за да почувства, че тя все повече го отдалечава от нещо твърде отдалечено, твърде ценно, за да се покаже сред тези тромави, но благоприятни мъгли, мъглата водка, мъглата Мага, мъглата Беси Смит. Започна да вижда зелени пръстени, които се въртяха вихрено, отвори очи. Обикновено след плочите идваха повиците за повръщане.

(–106)

Обгърнат в дим, Роналд пускаше плоча след плоча почти без да си прави труда да се осведоми какви са предпочитанията на другите, от време на време Бабс ставаше от пода и също започваше да рови из старите плочи на 78 оборота, избираше пет-шест и ги оставяше на масата, подръка на Роланд, който се навеждаше напред и галеше Бабс, а тя се извръщаше със смях и сядаше на коленете му, макар и само за миг, защото Роналд искаше да слуша „Don’t play me cheap“ на спокойствие.

Сачмо пееше:

и Бабс се извиваше на коленете на Роналд, възбудена от начина, по който пееше Сачмо, темата беше достатъчно обикновена, за да си позволи волности, които Роналд не би допуснал, когато Сачмо пее „Yellow Dog Blues“, и защото смесицата от водка и кисело зеле, която Роналд издишваше във врата на Бабс, ужасно я гъделичкаше. От своята много висока наблюдателница, устроена в нещо като възхитителна пирамида от дим и музика, и водка, и кисело зеле, и ръцете на Роналд, които си позволяваха да напредват и да се оттеглят, Бабс склоняваше да погледне надолу изпод полуотворените си клепачи и виждаше Оливейра на пода, с гръб, опрян на ескимоската кожа на стената, да пуши, вече неспасяемо пиян, със сърдитото си и огорчено южноамериканско лице, върху което устата понякога се усмихваше между две дръпвания от цигарата, устните на Оливейра, които Бабс бе пожелавала някога (не сега), едва се сгърчваха, докато останалата част на лицето беше като отмита, отсъстваше. Колкото и да му харесваше джазът, Оливейра никога не би се вживял в играта така, както Роналд, без разлика дали музиката е добра, или лоша, хот или кул, бяла или черна, стара или модерна, Чикаго или Ню Орлиънс, никога джазът, никога това, което сега бяха Сачмо, Роналд и Бабс, Baby, don’ you play me cheap because I look so meek , и след това припламването на тромпета, жълтият фалос раздираше въздуха с насладата на последователните движения напред и назад и така чак до края на три възходящи, хипнотични тона от чисто злато, съвършена пауза, в която целият суинг на света пулсираше в един непоносим миг, и тогава еякулацията на един неудържимо остър звук се плъзна и падна като ракета в пропитата от секс нощ, ръката на Роналд галеше шията на Бабс, и скърцането на игличката, докато плочата продължаваше да се върти, и тишината, каквато има във всяка истинска музика, се отлепяше полека от стените, изпълзяваше изпод дивана, разтваряше се като устни или цветни пъпки.