Хулио Кортасар - Игра на дама

— Браво — каза Оливейра със съзнанието, че аплодисментите биха били неуместни. — Браво, мадам.

Без да става, Берт Трепа се поизвърна на табуретката си и лакътят й улучи едно ла от първата октава. Погледнаха се. Оливейра стана и се приближи към края на сцената.

— Много интересно — каза той. — Повярвайте ми, госпожо, изслушах концерта с истински интерес.

Какъв мерзавец.

Берт Трепа гледаше празната зала. Клепачът й леко потрепваше. Като че ли се питаше нещо, очакваше нещо. Оливейра почувства, че трябва да продължи да говори.

— Човек на изкуството като вас сигурно добре познава липсата на компетентност и снобизма на публиката. Убеден съм, че всъщност вие свирите за самата себе си.

— За самата себе си — повтори Берт Трепа като папагал с глас, учудващо подобен на гласа на господина, който я беше представил.

— А за кого другиго? — каза Оливейра, качвайки се на сцената с такава свобода, като че ли сънуваше. — Човекът на изкуството има предвид единствено звездите, както е казал Ницше.

— Кой сте вие, господине? — стресна се Берт Трепа.

— О, някой, който се интересува от проявите… — можеше да продължи да ниже думи, все същото както винаги. Ако нещо имаше значение, то беше да е тук, да й прави компания за малко. Без да знае добре защо.

Берт Трепа слушаше, все още с малко разсеян вид. Изправи се с мъка и огледа залата, кулисите.

— Да — каза тя. — Вече е късно, трябва да се прибирам вкъщи — каза го на самата себе си, като че ли ставаше дума за наказание или нещо подобно.

— Дали ще имам удоволствието да ви придружа за малко? — каза Оливейра, като се наведе. — Искам да кажа, ако не ви чакат в гримьорната или на изхода.

— Няма да има никой. Валентин си тръгна след представянето. Как ви се стори представянето?

— Интересно — каза Оливейра, все по-сигурен, че сънува и че му харесва да сънува.

— Валентин може да направи и по-добри неща — каза Берт Трепа. — И ми се струва отвратително от негова страна… да, отвратително… да си тръгне, като че ли съм някакъв парцал.

— Но той говори с голямо възхищение за вас и творчеството ви.

— Тоя за петстотин франка е способен да говори с възхищение и за умряла риба. Петстотин франка! — повтори Берт Трепа и се изгуби в мислите си.

„Правя се на идиот“, си каза Оливейра. Ако я поздрави и се върне в партера, пианистката можеше и да не се сети за предложението му. Но тя бе обърнала очи към него и Оливейра видя, че плаче.

— Валентин е мръсник. Всички… имаше повече от двеста души, вие ги видяхте, повече от двеста. За концерт, на който творбите се свирят за първи път, това е невероятно, не мислите ли? И всички си платиха входа, да не си помислите, че сме разпратили безплатни билети. Повече от двеста, а сега останахте само вие, Валентин си тръгна, аз…

— Има отсъствия, които са истинска победа — произнесе Оливейра, макар че не го вярваше.

— Но защо си тръгнаха? Вие видяхте ли ги да си тръгват? Повече от двеста, казвам ви, и видни хора, сигурна съм, че зърнах мадам Рош, доктор Лакур, Монтелие, преподавателя на последния лауреат на голямата награда за цигулари… Струва ми се, че „Паваната“ не им хареса много и затова са си тръгнали, не мислите ли? Защото си тръгнаха преди моя „Синтез“, със сигурност, аз самата го видях.

— Разбира се — каза Оливейра. — Трябва да се каже, че тази павана…

— Изобщо не е павана — каза Берт Трепа. — Ами е пълна дрисня. Валентин е виновен, нали ме предупредиха, че Валентин спи с Аликс Аликс. Защо аз трябва да плащам заради един педераст, младежо? Аз, златната медалистка, ще ви покажа отзивите за мен, успехите ми в Гренобъл, в Льо Пюи…

Сълзите се стичаха чак до шията й и се губеха в омачканата дантела и пепелявата кожа. Хвана Оливейра за ръката и го разтърси. Всеки момент щеше да получи истерична криза.

— Защо не си вземете палтото и да излезем? — бързо каза Оливейра. — Въздухът навън ще ви се отрази добре, може да пийнем нещо, за мен би било истинско…

— Да пийнем нещо — повтори Берт Трепа. — Златна медалистка.

— Каквото вие желаете — каза Оливейра съвсем не на място. Понечи да се освободи, но пианистката го стисна за ръката и още повече се доближи до него. Оливейра усети миризмата на потта от концерта, примесена с нещо между нафталин и тамян (а също пикня и евтини лосиони). Първо Рокамадур, а сега и Берт Трепа, просто не е за вярване. „Златна медалистка“, повтаряше пианистката, като плачеше и преглъщаше. Внезапно едно силно ридание я разтърси, като че ли беше изсвирила акорд във въздуха. „И всичко е както винаги…“, успя да проумее Оливейра, който напразно се стараеше да се измъкне от личните си усещания, за да намери убежище в някоя метафизическа река, естествено. Без да оказва съпротива, Берт Трепа се остави да я отведат зад кулисите, където разпоредителката ги гледаше с фенерче в ръка и с шапка с пера.