Хулио Кортасар - Игра на дама

— Зле ли се чувства госпожата?

— От вълнението е — каза Оливейра. — Вече й минава. Къде е палтото й?

Между някакви дъски, криви маси, арфа и закачалка имаше стол, на който бе метнат зелен шлифер. Оливейра помогна на Берт Трепа, която беше навела глава, но вече не плачеше. През една вратичка и един тъмен коридор излязоха на нощния булевард. Ръмеше.

— Няма да е лесно да вземем такси — каза Оливейра, който имаше само триста франка. — Далече ли живеете?

— Не, близо до Пантеона, всъщност предпочитам да вървя пеша.

— Да, така е по-добре.

Берт Трепа напредваше бавно, като клатеше глава насам-натам. С качулката на шлифера приличаше на нещо между воин и крал Юбю. Оливейра се сгуши в канадката си и вдигна добре яката. Имаше лек ветрец, започваше да огладнява.

— Толкова сте любезен — каза пианистката. — Не трябваше да си правите труда. Как ви се видя моят „Синтез“?

— Госпожо, аз съм просто любител. За мен музиката, така да се каже…

— Не ви е харесал — каза Берт Трепа.

— Като го слушаш за първи път…

— С Валентин работихме месеци. Дни и нощи в търсене на съчетаемост между гениите.

— Все пак сигурно ще признаете, че Делиб…

— Гений — повтори Берт Трепа. — Ерик Сати го каза един ден в мое присъствие. И колкото и доктор Лакур да твърди, че Сати ме бил… как да се изразя. Вие сигурно знаете какъв беше старецът… Но аз умея да чета онова, което е вътре в хората, младежо, и зная много добре, че Сати беше убеден, да, убеден. Откъде сте, младежо?

— От Аржентина, госпожо, и между другото не съм никак млад.

— О, Аржентина. Пампасите… Мислите ли, че там ще проявят интерес към творчеството ми?

— Сигурен съм, госпожо.

— Може би вие можете да ми уредите среща с посланика. След като Тибо е бил в Аржентина и Монтевидео, защо да не отида и аз, която свиря собствената си музика? Вие сигурно сте обърнал внимание на това, а то е основното — моята собствена музика. Почти винаги първо изпълнение.

— Много ли композирате? — попита Оливейра, който се чувстваше, сякаш го бяха повърнали.

— В момента съм на опус осемдесет и три…, не, да видим… Сега си спомням, че трябваше да говоря с мадам Ноле, преди да изляза… Има, естествено, паричен въпрос за уреждане. Двеста души, тоест…

Започна да шепне нещо и Оливейра се запита дали няма да е по-милосърдно да й каже истината направо, но тя я знаеше, разбира се, че я знаеше.

— Скандално — каза Берт Трепа. — Преди две години свирих в същата зала, Пуленк обеща да присъства… Давате ли си сметка? Самият Пуленк. Онази вечер имах изключително вдъхновение, колко жалко, че някакъв ненадейно изникнал ангажимент му попречи… но знаете как стоят нещата с музикантите, които са на мода… Тогава Ноле ми приспадна 50 процента — добави ядно. — Точно половината. Естествено, като се имат предвид двеста души…

— Госпожо — каза Оливейра, като я хвана леко за лакътя и я насочи по улица „Сена“, — залата беше полутъмна и вие може би бъркате броя на присъстващите.

— О, не — каза Берт Трепа. — Сигурна съм, че не бъркам, но вие ме накарахте да си объркам сметките. Разрешете, трябва да изчисля… — отново потъна в усърден шепот, мърдаше непрекъснато пръсти и устни, абстрахирала се напълно от маршрута, по който я водеше Оливейра, а може би дори и от присъствието му. Всичко, което говореше на глас, можеше да си го каже и наум, Париж беше пълен с хора, които си говореха сами на улицата, самият Оливейра не правеше изключение, всъщност единственото изключително нещо беше, че се прави на кретен до старата жена, придружавайки до дома й тази избеляла кукла, този нещастен надут балон, в който глупостта и лудостта танцуваха истинската павана на вечерта. „Отвратително е, човек трябва да й разбие главата в някое стъпало, да я ритне в лицето, да я смачка като дървеница, да я потроши като пиано, хвърлено от десетия етаж. Истинското милосърдие е да бъде извадена от средата, в която се намира, да й се попречи да продължи да страда като куче, потънала в илюзиите си, на които дори не вярва, които си измисля, за да не усеща водата в обувките, да не обръща внимание на къщата — празна или обитавана от онзи мръсен дъртак с бялата коса. Гнус ме е от нея, изчезвам на следващия ъгъл, в края на краищата дори няма да усети. Какъв ден, майчице, какъв ден.“

Той да драсне бързо по улица „Лобино“, пък после нека го гонят, в крайна сметка старата пак ще си намери пътя до къщи. Оливейра погледна назад, изчака момента, разтърсвайки леко ръката си, като че ли му пречеше някаква тежест, нещо тайничко увесено на лакътя му. Това обаче беше ръката на Берт Трепа, бремето решително се намести, Берт Трепа се отпусна с цялата си тежест на ръката на Оливейра, който гледаше към улица „Лобино“ и в същото време помагаше на пианистката да пресече и продължаваше с нея по улица „Турнон“.