Хулио Кортасар - Игра на дама

— Валентин ще се тревожи, че ви няма — каза Оливейра, докато отчаяно се опитваше да измисли какво да каже, да хване руля, за да насочи тази стегната в корсет топка, която се движеше като таралеж сред дъжда и вятъра. От една дълга тирада с прекъсвания май се разбра, че Берт Трепа живее на улица „Естрапад“. Почти изгубил се, Оливейра избърса водата от очите си със свободната си ръка и се опита да се ориентира като герой на Конрад на носа на кораба. Изведнъж го напуши такъв смях (това предизвикваше дискомфорт в празния му стомах, мускулите му се свиха в спазъм, беше толкова необикновено и мъчително, че когато го разкаже на Вонг, той едва ли ще му повярва). Не заради Берт Трепа, която продължаваше да изброява почестите в Монпелие и в По, като от време на време споменаваше златния медал. Нито че е бил такъв идиот да й предложи да я придружи. Не осъзнаваше ясно откъде идваше желанието да се смее, беше заради нещо предшестващо, нещо по-назад, не заради самия концерт, макар той да бе най-смешното нещо на света. Радост, нещо като физическата форма на радостта. Въпреки че му бе трудно да повярва, беше радост. Щеше да се разсмее от задоволство, от чисто, очарователно и необяснимо задоволство. „Полудявам — помисли си. — Хванал съм се за тая откачена, сигурно е заразно.“ Нямаше ни най-малка причина да се чувства весел, водата проникваше през подметките му, влизаше му във врата, Берт Трепа все повече увисваше на ръката му и внезапно потръпваше като пометена от силно ридание, винаги щом споменеше Валентин, потръпваше и хлипаше, беше нещо като условен рефлекс, който не можеше да предизвика радост по никакъв начин у никого, дори да е луд. А Оливейра имаше желание да се смее на глас, държеше по-внимателно Берт Трепа и полека я водеше към улица „Естрапад“, към номер четири, и нямаше причини да мисли, още по-малко да го разбира, всичко си беше добре така, да води Берт Трепа към номер четири на улица „Естрапад“, като се опитваше да избегне, в границите на възможното, локвите и водопадите, които се изсипваха от улуците на ъгъла на улица „Клотилд“. Първоначалното предложение за по една чашка у дома (с Валентин) не му изглеждаше никак зле — трябваше да изкачи пет-шест етажа, влачейки на буксир пианистката, да влезе в една стая, където Валентин по всяка вероятност не е запалил печката (но затова пък щеше да има прекрасен саламандър, бутилка коняк, можеха да си събуят обувките и да доближат краката си до огъня, да говорят за изкуството, за златната медалистка). Може би някоя друга вечер той би могъл да посети отново дома на Берт Трепа и Валентин, да донесе бутилка вино, да поседи с тях, да им вдъхне кураж. Донякъде все едно че посещава стареца в болницата — да отиде на някое място, на което досега не му беше хрумвало да ходи, в болницата или на улица „Естрапад“. Преди радостта, преди онова, което предизвикваше ужасни спазми в стомаха му — една ръка, вкопчена отвътре в кожата му като сладостно изтезание (трябваше да попита Вонг, ръка, вкопчена отвътре в кожата му).

— Номер четири, нали?

— Да, онази къща с балкона — каза Берт Трепа. — Постройка от осемнайсети век. Валентин казва, че Нинон дьо Ланкло била живяла на четвъртия етаж. Той много лъже. Нинон дьо Ланкло. О, да, Валентин непрекъснато лъже. Почти не вали, нали?

— Вали малко по-слабо — съгласи се Оливейра. — Нека сега да пресечем, ако искате.

— Съседите — каза Берт Трепа, като погледна към кафенето на ъгъла. — Естествено, старицата от осмия… Нямате представа колко пие. Гледа ни, ще видите утре какви клевети…

— Моля ви, госпожо — каза Оливейра. — Внимателно с тази локва.

— О, аз я познавам, и собственика също. Мразят ме заради Валентин. Валентин, да си признаем, им е правил някои… Не може да понася старицата от осмия и една нощ, когато се връщал доста пиян, й омазал вратата с котешки лайна от горе до долу, изрисувал я… Никога няма да го забравя, какъв скандал… Валентин във ваната, мие се от лайната, понеже намазал и себе си от чист творчески ентусиазъм, а аз трябва да понасям полицията, старицата, целия квартал… Не знаете какво съм изтърпяла, аз, с моя престиж… Валентин е ужасен, като дете е.

Оливейра отново виждаше белокосия господин, двойната му гуша, златната му верижка. Беше като път, внезапно отворил се в стената: достатъчно бе само да обърне едното си рамо напред и да влезе, да си проправи път през камъка, да премине през плътната материя и да излезе откъм нещо друго. Ръката притискаше стомаха му до гадене. Беше неописуемо щастлив.