Хулио Кортасар - Игра на дама

На ъгъла на улица „Турнефор“ Оливейра осъзна, че още стиска между пръстите си угасналата и разкапана от дъжда цигара. Опрян на един фенер, той вдигна лице и се остави дъждът съвсем да го намокри. Така никой нямаше да разбере, с мокро от дъждовните капки лице никой нямаше да разбере. После тръгна бавно, със закопчана до брадичката яка на канадката; и както винаги кожата около врата миришеше ужасно на гнило и на щавено. Не мислеше за нищо, усещаше, че върви, но сякаш гледаше голямо черно куче под дъжда, нещо с натежали крака, с увиснала и сплъстена козина, което се движи под дъжда. От време на време вдигаше ръка и я прокарваше по лицето си, но накрая се остави дъждът да го намокри, понякога издаваше устна и всмукваше нещо солено, което се стичаше по кожата му. Когато много по-късно, близо до Ботаническата градина, се върна към спомена за деня, към прилежния и подробен преглед на деня минута по минута, си каза, че всъщност не е било толкова идиотско да се чувства доволен, докато придружава бабичката до дома й. Но както обикновено си плати за това неразумно доволство. Сега щеше да започне да се упреква за него, полека-лека да го разглобява, докато не остане онова, което оставаше винаги — дупка, през която вее времето, неустановен континуум без ясни, точно определени граници. „Да не правим литература — помисли, търсейки цигара, поизсушил ръцете си в топлите джобове на панталона. — Да не прибягваме до тези кучки — думите, тези блестящи сводници. Така се е случило и край. Берт Трепа… Всичко е доста тъпо, но не би било лошо да се качи човек горе и да изпие една чашка с нея и с Валентин, да си събуе обувките край огъня. Всъщност бях доволен единствено заради това, заради мисълта, че ще си събуя обувките, за да ми изсъхнат чорапите. Не стана, мой човек, какво да се прави. Нека оставим нещата така, време е за лягане. Нямаше никаква друга причина, не би могло да има друга причина. Ако се поддам, ще бъда в състояние да се върна в моята стая и да прекарам нощта до детето, да се правя на болногледач.“ От мястото, където се намираше, до улица „Сомерар“ имаше двайсет минути път под дъжда, най-доброто бе да отиде да спи в някой хотел. Клечките кибрит една след друга отказваха да се запалят. Беше си за смях.

(–124)

— Не мога да се изразявам — каза Мага, бършейки лъжичката с един доста мръсен парцал. — Сигурно други могат да го обяснят по-добре, но аз винаги съм си била такава, много по-лесно е да говориш за тъжните, отколкото за веселите неща.

— Това е закон — каза Грегоровиус. — Съвършен изказ, дълбока истина. Прехвърлен в полето на литературното коварство, води до това, че от добрите чувства се ражда лоша литература и други в тоя дух. Щастието не се обяснява, Лусия, вероятно защото е най-пълно постигнатият момент от булото на Мая.

Мага го изгледа шашната. Грегоровиус въздъхна.

— Булото на Мая — повтори. — Но да не смесваме нещата. Вие много добре сте забелязали, че нещастието е, да кажем, по-осезаемо, може би защото от него се ражда раздвояването на субект и обект. Затова се запечатва така в спомена, затова бедствията могат да се разкажат толкова добре.

— Работата е там — каза Мага, като бъркаше млякото на котлона, — че щастието е само на един, докато нещастието, изглежда, е на всички.

— Изключително верен извод — каза Грегоровиус. — Освен това, забележете, аз не обичам да задавим въпроси. Онази вечер, на сбирката на Клуба… Е, водката на Роналд твърде много развързва езика. Не мислете, че съм нещо като куция дявол, само исках да разбера по-добре приятелите си. Вие и Орасио… Както и да е, във вас двамата има нещо необяснимо, някаква централна загадка. Роналд и Бабс казват, че сте съвършената двойка, че се допълвате. Аз не виждам да се допълвате чак толкова.

— Какво значение има?

— Не че има някакво значение, но ми казахте, че Орасио си е тръгнал.

— Това няма нищо общо — каза Мага. — Не мога да говоря за щастието, но това не значи, че не съм го изпитвала. Ако искате, мога да продължа да ви разказвам защо си тръгна Орасио, защо можех да си тръгна и аз, ако не беше Рокамадур — посочи неопределено към куфарите, към страшната бъркотия — книжа, съдове и плочи, които изпълваха стаята. — Всичко това трябва да се прибере, човек трябва да потърси къде да отиде… Не искам да оставам тук, много е тъжно.

— Етиен може да ви намери хубава светла стая. Когато Рокамадур се върне на село. Към седем хиляди франка на месец. Ако нямате нищо против, аз ще взема тази стая. Харесва ми, има флуиди. Тук може да се мисли, човек се чувства добре.