Хулио Кортасар - Игра на дама

— Не мислете така — каза Мага. — Към седем момичето отдолу започва да пее „Les Amants du Havre“. Хубава песен е, ама с течение на времето…

— Хубаво — каза Грегоровиус безучастно.

— Да, има голяма философия в нея, както би казал Ледесма. Не, вие не го познавате. Беше преди Орасио, в Уругвай.

— Негърът ли?

— Не, негърът се казваше Иренео.

— Значи историята с негъра е истина?

Мага го изгледа учудено. Грегоровиус наистина беше глупак. С изключение на Орасио (а понякога и…), всички, които я желаеха, винаги се държаха като кретени. Бъркайки млякото, се приближи до леглото и се опита да накара Рокамадур да изпие няколко лъжички. Рокамадур се разрева и отказа, млякото се стичаше по вратлето му. „Топитопитопи“, повтаряше Мага с глас на хипнотизатор, който обявява печалбите. „Топитопитопи“, опитвайки се да вкара лъжичката в устата на Рокамадур, той беше зачервен и отказваше да пие, но внезапно свали гарда, кой знае защо, плъзна се към другия край на леглото и започна да гълта лъжиците една след друга за огромно удоволствие на Грегоровиус, който си пълнеше лулата и се чувстваше мъничко баща.

— Чин-чин — каза Мага, като сложи съдчето до леглото и зави Рокамадур, който бързо се унасяше. — Температурата му още е висока, трийсет и девет и пет, ако не и повече.

— Няма ли да му я премерите?

— Много е трудно, после ще плаче двайсет минути, Орасио не може да го търпи. Ориентирам се, като го пипам по челото. Сигурно има над трийсет и девет, не знам защо не я смъква.

— Боя се, че всичко това е твърде емпирично — каза Грегоровиус. — А това мляко, не е ли вредно при такава температура?

— За малко дете не е толкова висока — каза Мага, докато палеше цигара „Голоаз“. — Най-добре ще е да изгасим светлината, за да заспи веднага. Там, до вратата.

От печката излизаха отблясъци, които ставаха все по-ярки, когато двамата седнаха един срещу друг и известно време пушиха, без да говорят. Грегоровиус гледаше как цигарата на Мага се издига и се спуска, за секунда лицето й — с изражение на странно блаженство — се разгаряше като жарава, очите й блестяха, докато го гледаше, после всичко се връщаше към полусянката, в която пъшкането и сумтенето на Рокамадур заглъхваха полека, докато не изчезнаха съвсем, последвани от леко изхълцване, което се повтаряше през определени интервали. Някакъв часовник удари единайсет.

— Няма да се върне — каза Мага. — В края на краищата трябва да дойде да си вземе нещата, но ми е все едно. Край, kaputt 105.

— Питам се — каза Грегоровиус предпазливо. — Орасио е толкова чувствителен, толкова му е трудно в Париж. Той си мисли, че прави каквото си иска, че тук е много свободен, но всъщност се удря в стени. Трябва само човек да го види как върви по улиците, веднъж го следвах известно време от разстояние.

— Шпионин — каза Мага едва ли не любезно.

— Да кажем, наблюдател.

— Всъщност вероятно сте следвали мен, дори и да не съм била с него.

— Възможно е, но в този момент не ми хрумна подобно нещо. Поведението на моите познати особено ме интересува, винаги се оказва по-вълнуващо от шахматните задачи. Открих, че Вонг мастурбира и че Бабс практикува някакъв вид янсенистко милосърдие с лице, обърнато към стената, докато ръката й пуска парче хляб с нещо в него. Едно време се бях посветил на изучаването на майка ми. Беше в Херцеговина, преди доста години. Адгал ме омагьосваше, упорито носеше руса перука, когато аз много добре знаех, че косата й е черна. Никой в замъка не го знаеше, бяхме се настанили там след смъртта на граф Рослер. Когато я разпитвах (бях едва на десет години, щастливи времена), майка ми се смееше и ме караше да се кълна, че никога няма да издам истината. Не ми даваше мира тази истина, която трябваше да крия и която беше по-проста и по-красива от русата перука. Перуката бе произведение на изкуството, майка ми можеше да се реши съвсем естествено в присъствие на прислужничката, без тя да заподозре каквото и да било. Но когато оставаше сама, ми се искаше, не знам добре защо, да остана при нея скрит зад канапето или зад виолетовите завеси. Реших да пробия дупка в стената, която отделяше библиотеката от будоара на майка ми, работех през нощта, докато другите мислеха, че спя. Така успях да видя как Адгал сваля русата си перука, разпуска черните коси, които й придаваха толкова различен вид — беше толкова по-красива, а после сваля и другата перука; появи се съвършена билярдна топка, толкова отвратителна, че през нощта повърнах голяма част от гулаша върху възглавницата.