Хулио Кортасар - Игра на дама

— Ако започна да удрям по вратата, ще се изплашат. Не мисля, че на Валентин ще му хареса да се вдигне скандал.

— Не му пука, в такива случаи изобщо не му пука. Способен е да облече моите дрехи и да влезе в полицейския участък на ъгъла, запял „Марсилезата“. Веднъж едва не го направи, Робер от магазина го хвана навреме и го доведе вкъщи. Робер беше добър човек, и той някога е имал своите капризи и го разбираше.

— Пуснете ме да се кача — настояваше Оливейра. — Вие отидете в кафенето на ъгъла и ме чакайте. Аз ще уредя нещата, не можете да останете така цяла нощ.

Лампата на стълбището светна точно когато Берт Трепа започна да му отговаря разпалено. Тя подскочи и излезе на улицата, като подчертано се дистанцира от Оливейра, останал на мястото си, без да знае какво да прави. Една двойка слезе тичешком, подминаха го, без да го погледнат, и тръгнаха към улица „Туен“. Берт Трепа хвърли нервен поглед назад и отново се прислони във входа. Валеше като из ведро.

Без ни най-малко желание, но с мисълта, че само това може да направи, Оливейра влезе и затърси стълбището. Не беше направил и три крачки, когато Берт Трепа го сграбчи за ръката и го дръпна към вратата. Бръщолевеше откази, заповеди, молби, всичко се смесваше в нещо подобно на нестройно кудкудякане, в което думите и възклицанията се преплитаха. Оливейра се остави да го водят, остави се на каквото дойде. Светлината беше угаснала, но след няколко секунди отново се запали и на втория или на третия етаж се чуха гласове, които се сбогуваха. Берт Трепа пусна Оливейра и се опря на вратата, като се правеше, че си закопчава шлифера, сякаш се готвеше да излезе. Не мръдна, докато двамата мъже, които слизаха, не минаха покрай нея; погледнаха Оливейра без никакво любопитство и промърмориха задължителното при разминаване по стълбището pardon . Оливейра за миг си помисли да изкачи стълбите без повече отлагане, но не знаеше на кой етаж живее пианистката. Дръпна ядно от цигарата, отново обгърнат от тъмнина, в очакване да се случи каквото и да е или да не се случи нищо. Въпреки дъжда риданията на Берт Трепа достигаха до него все по-ясно. Доближи се до нея и сложи ръка на рамото й.

— Моля ви, мадам Трепа, не се натъжавайте. Кажете ми какво можем да направим, трябва да има някакво разрешение.

— Оставете ме, оставете ме — прошепна пианистката.

— Изтощена сте, трябва да поспите. Все пак да отидем до някой хотел, и аз нямам пари, но ще се уговоря със съдържателя да му платя утре. Знам един хотел на улица „Валет“, не е далече оттук.

— Хотел — каза Берт Трепа, като се обърна и го погледна.

— Лош е, но става дума само да прекарате нощта.

— И вие искате да ме заведете в хотел.

— Госпожо, аз ще ви придружа до хотела и ще говоря със съдържателя да ви даде стая.

— Хотел, вие искате да ме заведете в хотел.

— Не искам нищо — каза Оливейра, който губеше търпение. — Не мога да ви поканя в дома си по простата причина, че го нямам. Вие не ме оставяте да се кача, за да накарам Валентин да ви отвори. Предпочитате да си тръгна. В такъв случай лека нощ.

Кой знае дали казваше всичко това, или само си го мислеше. Никога не се бе чувствал по-далеч от тези думи, които при друг случай щяха първи да излязат от устата му. Не трябваше да действа по този начин. Не знаеше как да се оправи, но не беше този начинът. А Берт Трепа го гледаше, долепена до вратата. Не, не беше казал нищо, стоеше неподвижно до нея и макар да бе невероятно, все още искаше да помогне, да направи нещо за Берт Трепа, която го гледаше сурово, бавно повдигна ръка и внезапно я стовари върху лицето на Оливейра, той отстъпи объркан, за да избегне силата на плесницата, но все пак усети шибването на едни много тънки пръсти, мигновения допир на ноктите.

— Хотел — повтори Берт Трепа. — Нима не чувате какво ми предложи той току-що?

Гледаше към тъмния коридор, въртеше очи, силно начервената й уста се движеше като отделно, живеещо собствен живот същество, а Оливейра беше толкова объркан, та му се стори, че пак вижда Мага, която се опитва да сложи свещичка на Рокамадур, и Рокамадур, който се върти и стиска дупе с ужасни писъци; Берт Трепа движеше уста насам-натам, с очи, вперени в някаква невидима аудитория в мрака на коридора, абсурдната й прическа се тресеше от все по-енергичните разтърсвания на главата.

— Моля ви — прошепна Оливейра и прокара ръка по драскотината, която леко кървеше. — Как можете да си помислите такова нещо.

Но тя очевидно можеше да си го помисли, защото (и го каза, крещейки, и лампата на стълбището отново светна) знаела много добре що за мръсници вървели след нея по улиците, както вървели след всички почтени дами, но тя нямало да позволи (и вратата на портиерната бавно се открехна, и Оливейра видя да се подава лице, подобно на лицето на гигантски плъх с жадно вторачени очички) чудовище, сатир с потекли лиги да я нападне пред вратата на дома й, нали затова са полицията и правосъдието — а някой слизаше, тичайки с всичка сила, едно момче със ситно къдрава коса и вид на циганин се подпря с лакти на парапета, за да му е по-удобно да гледа и да слуша, — и ако съседите не й се притекат на помощ, тя е в състояние да накара да я уважават, защото не за първи път някакъв извратен, гаден ексхибиционист…