Хулио Кортасар - Игра на дама

(–96)

Джони Темпъл:

„The Yas Yas Girl“:

(–13)

Написано от Морели в болницата:

Най-доброто качество на моите предци е, че са мъртви; очаквам скромно, но с гордост мига, когато ще го наследя. Имам приятели, които няма да пропуснат да ми направят статуя, ще ме представят легнал по корем, надвесен над локва с истински жабчета. Ако пуснете монета в процепа, ще ме видите да плюя във водата, жабчетата ще се разшават зарадвано и ще квакат минута и половина, достатъчно време статуята да стане безинтересна.

(–113)

— La cloche, le clochard, la clocharde, clocharder. 338В Сорбоната дори има дисертация за психологията на клошарите.

— Възможно е — каза Оливейра. — Но си нямат Хуан Филой да им напише „Шайка“. Ей, какво ли става с Филой?

Мага, естествено, не можеше да знае, първо, защото не подозираше за съществуването му. Наложи се да й обясни защо Филой и защо „Шайка“. На Мага сюжетът на книгата много й хареса, а също и идеята, че аржентинските linyeras 339се родеят с клошарите. Остана с твърдото убеждение, че е обидно linyeras да се оприличават на просяци, и симпатията й към клошарката от „Пон-де-з-Ар“ намери аргументи, които сега й се виждаха научни. Още повече че тези дни, докато вървяха по бреговете на Сена, откриха, че клошарката е влюбена, и симпатията, желанието всичко да свърши добре бяха за Мага нещо като арките на мостовете, те винаги я вълнуваха, или като онези парчета тенекия или тел, които Оливейра събираше между другото, докато се разхождаше с наведена глава.

— Филой, мамка му — каза Оливейра, докато гледаше кулите на Консиержери и мислеше за Картуш. — Колко далеч е моята страна, чак да не повярваш, че има толкова много солена вода на този откачен свят.

— В замяна на това въздухът е по-малко — каза Мага. — Само трийсет и два часа.

— А, да. Наистина. А за мангизите какво ще кажеш?

— И за желанието да се върнеш. Защото аз нямам такова желание.

— Нито пък аз. Но да предположим. Невъзможно е — няма спор.

— Никога не си говорил за връщане — каза Мага.

— Никой не говори, брулени хълмове, никой не говори. Само си мислех, че за безпаричния всичко върви наопаки.

— Париж го имаме гратис — цитира Мага. — Ти го каза в деня, когато се запознахме. Гратис ходим да гледаме клошарката, гратис се любим, гратис ти казвам, че си лош, че не те обичам… Защо легна с Пола?

— Въпрос на ухания — каза Оливейра и седна на релсата до самата вода. — Стори ми се, че ухае на песен на песните, на канела, на смирна, такива работи. Освен това беше вярно.

— Клошарката няма да дойде тази вечер. Вече трябваше да е тук, тя почти не пропуска.

— Понякога ги затварят — каза Оливейра. — За да им махнат въшките, предполагам, или за да може градът да спи спокойно по двата бряга на безучастната си река. Един клошар е по-скандален от един крадец, то се знае, но всъщност не могат да се справят с тях, трябва да ги оставят на мира.

— Разкажи ми за Пола. Може междувременно да видим клошарката.

— Свечерява се, американските туристи се сещат за хотелите си, болят ги краката, купили са купища идиотщини, вече са попълнили своя Сад, своя Милър, своите „Onze mille verges“ 340, художествени фотографии, неприлични гравюри, Саган и Бюфе. Гледай как оредяват хората при моста. И остави Пола на мира, за такива неща не се разказва. Е, художникът прибира статива си, никой вече не спира да го гледа. Невероятно е колко ясно се вижда всичко, въздухът е измит като косата на онова момиче, което тича ей там, погледни го, облечено е в червено.

— Разкажи ми за Пола — повтори Мага и го потупа по рамото с опакото на ръката си.

— Чиста порнография — каза Оливейра. — Няма да ти хареса.

— Но на нея сигурно си й разказал за нас.

— Не. Само в най-общи линии. Какво мога да й разкажа? Пола не съществува, знаеш това. Къде е? Покажи ми я.

— Софизми — каза Мага, която беше научила термина от споровете на Роналд и Етиен. — Може и да не е тук, но е на улица „Дофин“, това е сигурно.

— А къде е улица „Дофин“? — каза Оливейра. — Tiens, la clocharde qui s’amène. 341Ама тя е ослепителна.

Клошарката слизаше по стълбата, като се поклащаше под тежестта на огромен вързоп, от който се подаваха полуразпрани ръкави на палта, скъсани шалове, панталони, извадени от боклукчийските кофи, парчета плат и даже навита почерняла тел; като стигна до последното стъпало, издаде възклицание, нещо средно между мучене и въздишка. Върху една неподлежаща на разгадаване основа, съставена вероятно от впити в кожата комбинезони, подарени блузи и някой сутиен, в състояние да побере този ужасен бюст, се добавяха две, три, може би четири рокли, пълен гардероб, а отгоре — мъжко сако с почти откъснат ръкав, шал, закрепен с тенекиена брошка с един зелен и един червен камък, косата й беше изрусена по невероятен начин, а от едната страна на главата й висеше зелена тюлена панделка.