Хулио Кортасар - Игра на дама

— Горе-долу. Освен това къде е прехвалената южноамериканска учтивост.

— Не са минали шест минути. Радвам се, че ти разказах съня, и когато се видим…

— Ела, когато искаш — каза Етиен. — Тази сутрин повече няма да рисувам, ти ме прекъсна.

— Ти чуваш ли как удря по стъклото? — каза Оливейра. — Не само бабата с лице на плъх, но и кривогледата, и момчето. Ей сега ще дойде някой служител.

— Ще отнесеш боя.

— Не, защо. Великата система е да се правя, че не разбирам нито дума френски.

— Ти и не разбираш много — каза Етиен.

— Тъжното е, че за теб това е шега, а всъщност не е шега. Истината е, че не искам да разбирам нищо, ако, за да разбираме, трябва да приемем това, което нарекохме заблуда. Приятел, отвориха вратата, един тип ме удря по рамото. Чао, благодаря, че ме изслуша.

— Чао — каза Етиен.

Оливейра си оправи сакото и излезе от кабината. Служителят крещеше в ухото му правилника. „Ако сега в ръката си имах нож — помисли си Оливейра, докато си вадеше цигарите, — този тип може би щеше да закудкудяка или да се превърне в букет цветя.“ Но нещата се вкаменяваха, проточваха се ужасно дълго, трябваше да запали цигара, внимаваше да не се опари, защото ръката му доста трепереше, все още чуваше крясъците на оня тип, който се отдалечаваше, като на всеки две крачки се обръщаше, за да го изгледа и да му отправи някакви жестове, кривогледата и търговският пътник го гледаха с по едно око, тъй като с другото вече следяха бабата, за да не просрочи шестте минути, а бабата в кабината беше точно като кечуанска мумия от Музея на човека, от онези, които се осветяват, щом човек натисне едно копче. Но както в толкова сънища, стана обратното — бабичката натисна копчето вътре и започна да говори с някаква друга баба, напъхана в някоя мансарда на необятния сън.

(–76)

Щом повдигнеше съвсем леко глава, Пола виждаше алманаха на РТТ 330 — розова крава на зелено поле на фона на виолетови планини под синьо небе, четвъртък 1, петък 2, събота 3, неделя 4, понеделник 5, вторник 6, Saint Mamert, Sainte Solange, Saint Achille, Saint Servais, Saint Boniface, lever 4 h. 12, coucher 19 h. 23, lever 4 h. 10, coucher 19 h. 24, lever coucher, lever coucher, levercoucher, coucher, coucher, coucher 331.

Залепи лице за рамото на Оливейра и целуна една запотена кожа с дъх на тютюн и сън. С една безкрайно далечна свободна ръка го галеше по корема, движеше се нагоре-надолу по бедрата, играеше си с космите му, заплиташе си пръстите в тях и подръпваше лекичко, за да ядоса Орасио и той да я ухапе на шега. Някакви пантофи се влачеха по стълбището, Saint Ferdinand, Sainte Pétronille, Saint Fortuné, Sainte Blandine, un, deux, un, deux 332, дясно, ляво, дясно, ляво, добре, зле, добре, зле, напред, назад, напред, назад. Една ръка се плъзгаше по гърба й, спускаше се бавно, правеше се на паяк, първо един пръст, после друг, после трети, Saint Fortuné, Sainte Blandine, един пръст тук, другият — по-нататък, третият — отгоре, четвъртият — отдолу. Ласката проникваше в нея полека, от друго измерение. Часът на разкоша, на surplus 333, хапеха се бавно, търсеха контакта деликатно и като изследователи, преструваха се на колебливи, докосваха кожата с върха на езика, полека забиваха нокът, шепнеха, coucher 19 h. 24, Saint Ferdinand. Пола вдигна леко глава и погледна Орасио, който бе затворил очи. Запита се дали прави същото със своята приятелка, майката на момченцето. Той не обичаше да говори за другата, изискваше като знак на уважение да я споменават само когато е необходимо. Когато го попита за това, като отвори едното му око с два пръста и яростно го целуна по устата, която отказваше да й отговори, единственото утешително нещо в този миг беше тишината, да останат така, един срещу друг, да слушат дишането си, от време на време нечий крак или нечия ръка да предприеме пътешествие към другото тяло по меки маршрути без последствия, остатъци от ласки, губещи се в леглото, във въздуха, призраци на целувки, мънички ларви на ухания и навици. Не, не обичаше да прави това с приятелката си, само Пола можеше да разбере, да се нагоди така добре към прищевките му. Беше му толкова по мярка, просто невероятно. Дори когато стенеше, защото в един момент беше простенала, бе поискала да се освободи, но беше твърде късно, примката се беше стегнала и нейният бунт послужи само за да увеличи насладата и болката, двойното недоразумение, което трябваше да разрешат, защото не беше истинско, не беше възможно при една прегръдка, освен ако, освен ако не трябваше да бъде така.

(–144)

Работлив като мравка, Вонг най-сетне намери в библиотеката на Морели един екземпляр от „Die Vervirrungen des Zöglings Törless“ на Музил с посвещение, където беше енергично подчертан следният пасаж: