Хулио Кортасар - Игра на дама

— Приказна е — каза Оливейра. — Идва да прелъсти клошарите на моста.

— Вижда се, че е влюбена — каза Мага. — А как се е изрисувала, погледни й устните. И как си е почернила миглите.

— Прилича на Грок в най-лошите му моменти. Или на някои от фигурите на Енсор. Върховна е. Как ли успяват да се любят тия двамата? Само не ми казвай, че се обичат от разстояние.

— Знам едно местенце близо до „Отел дьо Санс“, където клошарите ходят, за да го правят. Полицията не ги закача. Мадам Леони ми каза, че сред тях винаги има по някой, който донася на полицията, в такива моменти тайните не се пазят ревностно. Изглежда, че клошарите знаят доста неща за апашите.

— Апаши, каква дума — каза Оливейра. — Да, разбира се, че знаят. Те са на ръба на обществото, на края на фунията. Сигурно знаят доста и за рентиерите и свещениците. Един внимателен поглед в боклукчийските кофи…

— Ето, идва и клошарят. По-пиян от всякога. Горкичката, как го чака, гледай как остави вързопа на земята, за да му направи знак, толкова е развълнувана.

— Колкото и да ми говориш за „Отел дьо Санс“, чудя се как успяват — промърмори Оливейра. — С всичките тези дрехи. Когато не е толкова студено, тя смъква само едно-две неща, отдолу има още пет-шест, да не говорим за онова, което наричат бельо. Представяш ли си какво значи това, и то на открито? На оня тип му е по-лесно, панталоните са по-управляеми.

— Те не се събличат — предположи Мага. — Полицията не би разрешила. А и дъждът, помисли. Отиват настрана, на онова празно място има нещо като кладенци от по половин метър със строителни отпадъци около тях, работниците хвърлят там боклук и бутилки. Предполагам, че се любят прави.

— С всичките тези дрехи? Но това не е за вярване. Искаш да кажеш, че никога не я е виждал гола? Трябва да е отвратително.

— Виж как се обичат — каза Мага. — Гледат се по такъв начин.

— На оня тип виното му излиза през очите. Нежност на единайсет градуса и доста танин.

— Обичат се, Орасио, обичат се. Тя се казва Еманюел, била е проститутка из провинцията. Дошла тук на péniche 342и останала на кейовете. Говорихме една нощ, когато бях тъжна. Мирише ужасно, много скоро бях принудена да си тръгна. Знаеш ли какво я попитах? Попитах я кога си сменя дрехите. Колко глупаво да я питам такова нещо. Много е добра, доста е откачена, онази нощ й се привиждаха полски цветя върху паветата и казваше имената им.

— Като Офелия — каза Орасио. — Природата подражава на изкуството.

— Офелия?

— Извинявай, аз съм педант. И какво ти отговори, когато я попита за дрехите?

— Разсмя се и изпи половин литър на един дъх. Каза, че последния път, когато махнала нещо, било отдолу, дърпала го и го изула през краката. Като го съблякла, било на парчета. През зимата им е много студено, навличат всичко, каквото намерят.

— Ако съм санитар, няма да ми хареса да ми я докарат някоя нощ на носилка. Предразсъдък като всеки друг. Стълбове на обществото. Мага, жаден съм.

— Разкажи за Пола — каза Мага, загледана в клошарката, галеха се с нейния любим под моста. — Погледни, сега ще танцува, винаги танцува малко по това време.

— Изглежда като мечка.

— Толкова е щастлива — каза Мага, като взе едно бяло камъче и го огледа от всички страни.

Орасио й взе камъчето и го близна. Имаше вкус на сол и на камък.

— Мое си е — каза Мага и понечи да си го вземе.

— Да, но виж какъв му е цветът, когато е при мен. При мен свети.

— При мен е по-доволно. Дай ми го, мое си е.

Погледнаха се. Пола.

— Е, добре — каза Орасио. — Все едно дали сега или някой друг път. Толкова си глупава, малката, ако знаеше колко спокойно можеш да си спиш.

— Да спя сама, много забавно. Ето виждаш, не плача. Можеш да продължиш, няма да се разплача. Аз съм като нея, виж я как танцува, гледай, като луна е, тежи повече от цяла планина, но танцува, толкова е мръсна, но танцува. Тя е пример. Дай ми камъчето.

— Вземи. Знаеш ли, толкова е трудно да ти го кажа: обичам те. Сега е толкова трудно.

— Да, сякаш ми даваш копие под индиго.

— Разговаряме, все едно че сме два орела — каза Орасио.

— Смешно е — каза Мага. — Ако искаш, ще ти го дам за малко, докато трае танцът на клошарката.

— Добре — каза Орасио, прие камъчето и го близна отново. — Защо трябва да говорим за Пола? Тя е болна и сама, ходя при нея, все още се любим, стига вече, не искам да я превръщам в думи, дори с теб.

— Еманюел ще падне във водата — каза Мага. — По-пияна е и от онзи тип.

— Не, всичко ще завърши по обичайния гнусен начин — каза Оливейра, като стана от релсата. — Виждаш ли, че се приближава благородният представител на властта? Да си тръгваме, твърде тъжно е. А на нея, горкичката, й се танцуваше…