Хулио Кортасар - Игра на дама

Кои неща ми изглеждат чудновати? Най-незначителните. Повечето пъти — мъртви предмети. С какво ме учудват те? С нещо, непознато за мен. Но тъкмо там е въпросът! Откъде вземам това „нещо“! Усещам неговото присъствие; то ми въздейства тъй, сякаш ще заговори. Изживявам възбуждението на човек, който трябва да разчете думите на паралитик по кривенето на устата му, а не успява. Тъй сякаш имам едно сетиво повече от другите, ала недоразвито сетиво, което съществува, напомня за себе си, но не функционира. Светът е пълен с беззвучни гласове — тогава пророк ли съм или халюцинирам? 334

Роналд намери този цитат от „Писмо на лорд Чандъс“ на Хофманстал:

Както един ден бях видял през увеличително стъкло кожата на кутрето си, подобна на равнина с бразди и падини, така виждах сега хората и техните действия. Вече не успявах да ги възприема с опростяващия поглед на навика. Всичко се разпадаше на части, които на свой ред се разпадаха на други части, не успявах да вместя нищо в някакво определено понятие.

(–45)

И Пола не би разбрала защо през нощта той задържа дишането си, за да я слуша как спи и да дебне шумовете на тялото й. По гръб, заситена, тя дишаше тежко и само понякога заради някакъв неясен сън мърдаше с ръка или издишваше, повдигайки горната си устна, при което дъхът й я удряше в носа. Орасио лежеше неподвижно, с леко вдигната или подпряна на юмрук глава, цигарата увиснала между устните. В три след полунощ на улица „Дофин“ беше тихо, Пола вдишваше и издишваше, получаваше се нещо като леко течение, малка, траеща миг вихрушка, вътрешна тръпка, сякаш втори живот, Оливейра бавно се надигаше и доближаваше ухо до голата кожа, опираше се в извивката на стегнатия топъл тъпан, слушаше. Шумове, спускания и пропадания, лудиони 335и шумолене, движения на раци и голи охлюви, един черен свят без светлина, който се плъзгаше по плюша, понякога с леки избухвания, друг път нещата бяха по-прикрити (Пола въздишаше, помръдваше). Течен космос, флуиди, нощно разгръщане, плазма, която се надига и спада, непроницаема, мудна машина, която се движи неохотно, и изведнъж — скърцане, неудържимо втурване едва ли не под кожата, теч и бълбукане като при заприщване или слагане на филтър, коремът на Пола — черно небе с едри и отмерени звезди, проблясващи комети, въртене на необятни крещящи планети, море с шептящ планктон, мърморещи медузи, Пола микрокосмос, Пола — нощта на света, преразказана в нейната малка ферментираща нощ, в която киселото мляко и виното се смесваха с месото и зеленчуците, център на безкрайно богата и загадъчна, и далечна, и близка химия.

(–108)

Животът като коментар на нещо друго, което не достигаме, но което е достъпно при скока, който не правим.

Животът — балет върху историческа тема, история върху изживян факт, изживян факт върху действителен факт.

Животът — снимка на броя, обладаване в мрака (жена, чудовище?), животът — сводник на смъртта, великолепна колода, таро от забравени карти, което белязани от подаграта ръце са принизили до редене на тъжен пасианс.

(–10)

Морелиана

Мисля за забравените жестове, за многобройните движения и думи на дедите, които полека-лека се губят, не се унаследяват, падат едни след други от дървото на времето. Тази нощ намерих свещ на масата, на шега я запалих и тръгнах с нея по коридора. Полъхът при движението едва не я угаси, тогава видях как лявата ми ръка се вдигна сама, пръстите се свиха, за да закрият пламъка с жив екран, който спираше повея. Когато огънят отново се надигна и застана стабилно, си помислих, че този жест е бил жест на всички нас (помислих нас и помислих правилно или почувствах правилно) в продължение на хиляди години, през ерата на огъня, докато не ни го подмениха с електрическата светлина. Представих си други жестове — на жените, които леко повдигат полите си, на мъжете, които посягат към дръжката на шпагата. Като изгубените думи от детството, чути за последен път от старци, които измират един по един. У нас вече никой не казва „камфоров скрин“, никой вече не говори за „пиростии“ — триножниците, върху които се поставя тенджера над огъня. Както и за музиката от онова време — валсовете от двайсета година, полките, които са разнежвали нашите баби и дядовци.

Мисля за онези предмети, за онези кутии, за онези сечива, които понякога се появяват из хамбарите, кухните или тайниците и чието предназначение никой вече не е в състояние да обясни . Суетно е да смятаме, че разбираме делата на времето — то погребва своите мъртви и скрива ключовете. Само в сънищата, в поезията, в играта — да запалиш свещ, да вървиш с нея по коридора — надничаме понякога към онова, което сме били, преди да станем това, което неизвестно дали сме станали.