Хулио Кортасар - Игра на дама

— Можеше да ми спестиш тази гаднярщина — промърмори недоволно Етиен, който, изглежда, веднага го беше познал. — Знаеш, че по това време работя като луд.

— Аз също — каза Оливейра. — Обадих ти се, защото тъкмо докато работех, ми се присъни един сън.

— Как така докато си работил?

— Да, към три след полунощ. Сънувах, че отивам в кухнята, търся хляб и си отрязвам една филия. Хлябът беше различен от тукашните, френски хляб, но като в Буенос Айрес, разбираш ли, в него няма нищо френско, ама се нарича френски. Представи си, той е по-скоро голям хляб, бял, с много мека част. Обикновено го ядат намазан с масло и отгоре сладко, разбираш ли.

— Да, знам го — каза Етиен. — В Италия съм ял такъв.

— Ти си луд. Изобщо не е това. Някой ден ще ти го нарисувам, за да си го представиш. Виж, има формата на плоска и къса риба, дълъг е едва петнайсет сантиметра, но в средата е много дебел. Френски хляб от Буенос Айрес.

— Френски хляб от Буенос Айрес — повтори Етиен.

— Да, обаче това ставаше в кухнята на улица „Томб Исоар“, преди да се преместя при Мага. Бях гладен и взех хляба, за да си отрежа една филия. Тогава чух, че хлябът плаче. Да, наистина беше насън, но хлябът плачеше, когато забивах в него ножа. Най-обикновен френски хляб, а плаче. Събудих се, без да разбера какво щеше да се случи, мисля, че когато се събудих, ножът още беше забит в хляба.

— Tiens 329 — каза Етиен.

— Сега разбираш, че като се събуди след такъв сън, човек излиза в коридора и си пъха главата под чешмата, ляга си отново, пуши цяла нощ… Знам ли, беше по-добре да си поговоря с теб, освен това бихме могли да се уговорим да отидем при стареца, дето претърпя катастрофата, за която ти разказах.

— Добре си направил — каза Етиен. — Прилича на детски сън. Само децата могат да сънуват подобни неща или да си ги представят. Веднъж моят племенник ми каза, че бил на луната. Попитах го какво е видял. Той ми отговори: „Имаше хляб и едно сърце“. Разбираш ли, че след такива хлебарски изпълнения човек вече не може да погледне дете и да не изпита страх.

— Хляб и сърце — повтори Оливейра. — Да, ама аз видях само хляб. Все едно. Тук отвън има една бабичка, която започва да ме гледа лошо. Колко минути може да се говори от тези кабини?

— Шест. След това ще започне да чука по стъклото. Само една бабичка ли има?

— Една бабичка, една кривогледа жена с момченце и някакъв, който прилича на търговски пътник. Сигурно е търговски пътник, понеже, освен че прелиства някаква тетрадка като луд, от горния му джоб стърчат три подострени молива.

— Може и инкасатор да е.

— Сега идват още двама: едно момче на около четиринайсет години, което си бърка в носа, и една възрастна жена с необикновена шапка, точно като от картина на Кранах.

— Вече се чувстваш по-добре — каза Етиен.

— Да, в тази кабина не е зле. Жалко, че чакат толкова хора. Мислиш ли, че вече сме говорили шест минути?

— По никой начин — каза Етиен. — Едва три, даже и толкова няма.

— Тогава бабичката изобщо няма право да ми чука по стъклото, не мислиш ли?

— Да върви по дяволите. Разбира се, че няма право. Ти разполагаш с шест минути, за да ми разкажеш всичките сънища, които искаш.

— Само този беше — каза Оливейра, — но лошото не е сънят. Лошото е онова, което наричат събуждане… На теб не ти ли се струва, че всъщност сънувам сега?

— Кой може да ти каже? Но това е изтъркана тема, старче, философът и пеперудата, тези неща са познати.

— Да, извини ме, но ще поговоря още малко за това. Бих искал да си представиш свят, където можеш да нарежеш хляба на парчета, без той да се жалва.

— Трудно е да се повярва, наистина — каза Етиен.

— Не, сериозно, приятел. На теб не ти ли се случва понякога да се събудиш с ясното съзнание, че в този миг започва някаква невероятна заблуда?

— Сред цялата тази заблуда — каза Етиен — аз рисувам великолепни картини и слабо ме засяга дали съм пеперуда или Фу-Манчу.

— Това няма нищо общо. Изглежда, благодарение на различни заблуди Колумб е достигнал до Гуанаани или както там се е казвал островът. Защо този гръцки критерий за истина и грешка?

— Ама той не дойде от мен — каза Етиен обиден. — Именно ти заговори за някаква невероятна заблуда.

— Това беше просто образ — каза Оливейра. — Същото е, като да го наречеш сън. Не може да се определи, заблудата е именно в това, че не може да се нарече заблуда.

— Бабата ще счупи стъклото — каза Етиен. — Чува се чак тук.

— Да върви по дяволите — каза Оливейра. — Не може да са минали шест минути.