— Да подходим методично — каза Етиен. — Да оставим твоето „Е, и?“. Урокът на Морели е достатъчен като първи етап.
— Не можеш да говориш за етапи, без да предполагаш цел.
— Наречи го работна хипотеза, каквото и да е в този дух. Това, към което се стреми Морели, е разчупването на мисловните нагласи на читателя. Като теб, нещо много скромно, изобщо не може да се сравнява с прехода на Ханибал през Алпите. Досега поне у Морели няма никаква особена метафизика, само че ти, Хораций Куриаций, си в състояние да откриеш метафизика дори в консерва с домати. Морели е човек на изкуството, който има специфична идея за него, състояща се преди всичко в разбиване на обичайните форми — нещо обикновено при всеки добър артист. Например романът тип китайски свитък го влудява. Книгата, която се чете от начало до край, както правят добрите момчета. Вече си забелязал, че все по-малко се интересува от връзката между частите, от онова, че една дума води друга… Когато чета Морели, оставам с впечатлението, че търси едно не толкова механично, не толкова причинно-следствено взаимодействие между елементите, с които борави, усеща се, че написаното досега почти не обуславя това, което пише в момента, най-вече защото след стотици страници старецът дори не си спомня много-много какво е правил.
— При което — каза Перико — му се случва следното: джудже от двайсета страница се оказва високо два метра и пет сантиметра на стотната. Неведнъж съм го забелязвал. Някои сцени започват в шест следобед, а свършват в пет и половина. Гнусотия.
— На теб не ти ли се е случвало да бъдеш джудже или великан в зависимост от разположението на духа? — каза Роналд.
— Говоря за сомата — каза Перико.
— Вярва в сомата — каза Оливейра. — Сомата на времето. Вярва във времето, в преди и след. Той, горкият, не е намирал в някое чекмедже свое писмо отпреди двайсет години, не го е препрочитал, не е осъзнал, че нищо няма да се задържи, ако не го подпрем дори с една трошичка време, ако не си въобразим времето, за да не полудеем.
— Всичко това е занаят — каза Роналд. — Но зад това, зад това…
— Поет — каза Оливейра искрено развълнуван. — Трябваше да се казваш Behind 319или Beyond 320, американецо. Или Yonder 321, също чудна дума.
— Нищо от това не би имало смисъл, ако нямаше нещо зад него — каза Роналд. — Всеки автор на бестселъри пише по-добре от Морели. Ако го четем, ако сме тук тази нощ, то е, защото у Морели има от онова, което е имал Бърд, което внезапно се появява у Къмингс или у Джаксън Полък, както и да е, стига примери. Но защо стига примери — извика Роналд разгневен, а Бабс го гледаше с възхищение и буквалнопопивашедумитему. — Ще цитирам всичко, което ми се прииска. Всеки си дава сметка, че Морели си усложнява живота не защото така му харесва, а освен това книгата му е безсрамна провокация като всички неща, които си струват. В този технологичен свят, за който говореше, Морели иска да спаси нещо, което умира, но за да го спаси, първо трябва да го убие или поне да му направи такова преливане на кръв, че да бъде като възкръсване. Грешката на футуристката поезия — каза Роналд за огромно възхищение на Бабс — бе желанието й да коментира машините, вярата, че това е спасението от левкемията. Но ми се струва, че с литературно говорене за това какво става в Кейп Канаверал, няма да разберем по-добре действителността.
— Много правилно ти се струва — каза Оливейра. — Да продължим да търсим Yonder, има купища Yonder, които трябва да отворим един след друг. За начало бих казал, че тази технологическа действителност, която днес хората на науката и читателите на „Франс Соар“ приемат, този свят на кортизон, гама-лъчи и пречистване на плутоний има толкова малко общо с действителността, колкото и „Роман за Розата“. Ако го споменах преди малко на нашия Перико, беше, за да му посоча, че неговите естетически критерии и неговата скала на ценности като че ли вече са ликвидирани и че човекът, след като е очаквал всичко от разума и духа, се чувства предаден, смътно съзнава, че оръжията му са се обърнали против него, че културата, la civiltà 322, го е довела до тази задънена улица, където варварството на науката е просто една съвсем понятна реакция. Извинете за речника.
— Но това вече го е казал Клагес — каза Грегоровиус.
— Нямам никакви претенции за copyright 323 — каза Оливейра. — Идеята е, че действителността, независимо дали ще приемеш тази на Светия престол, на Рьоне Шар или на Опенхаймър, винаги е конвенционална действителност, непълна и раздробена на части. Възхищението на някои типове от електронния микроскоп не ми се вижда по-плодотворно от възхищението на портиерките от чудесата на Лурдската дева. Да вярваш в това, което наричат материя, да вярваш в това, което наричат дух, да живееш в Емануил или да ходиш на курсове по дзен, да разглеждаш човешката съдба като икономически проблем или като чист абсурд, списъкът е дълъг — много възможности за избор. Но самият факт, че може да има избор и че списъкът е дълъг, стига, за да докаже, че сме в праисторията и в прачовешкото. Не съм оптимист, много се съмнявам, че някога ще достигнем до истинската история и до истински човешкото. Ще бъде трудно да стигнем до прословутия Yonder на Роналд, защото никой няма да отрече, че проблемът за действителността трябва да се постави в колективни измерения, не е просто спасението на няколко избрани. Реализирали се хора, тоест хора, направили скока извън времето и интегрирали се в нещо общо, да го кажем така… Да, предполагам, че ги е имало и че ги има. Но не е достатъчно, чувствам, че моето спасение, ако предположим, че бих могъл да го постигна, трябва да бъде спасението на всички, до последния човек. А това, старче… Вече не сме във владенията на свети Франциск от Асизи, вече не можем да чакаме примерът на един светец да посее светостта, всеки гуру да бъде спасение за всичките си ученици.
Читать дальше