Хулио Кортасар - Игра на дама

— Без да броим това, че разграничението между форма и съдържание не е истина — каза Етиен. — Всички го знаят от години. По-скоро нека направим разграничение между изразяващия елемент, тоест езика сам по себе си, и изразеното нещо, тоест действителността, която се превръща в съзнание.

— Както искаш — каза Перико. — Но бих желал да разбера дали разривът, който Морели се стреми да осъществи, тоест разчупването на онова, което ти наричаш изразяващ елемент, за да се стигне по-добре до изразяваното нещо, наистина има някаква стойност при това положение.

— Вероятно няма да послужи за нищо — каза Оливейра, — но ни кара да се чувстваме по-малко сами в тази задънена улица, в служба на Великото-Западно-Идеалистическо-Реалистическо-Материалистическо-Тщеславие, ООД.

— Мислиш ли, че някой друг би могъл да си проправи път през езика и да се докосне до корените? — попита Роналд:

— Може би. Морели няма необходимия за това талант или търпение. Посочва път, клъвва няколко пъти с човката… Оставя една книга. Не е много.

— Да си ходим — каза Бабс. — Късно е, конякът свърши.

— Има и нещо друго — каза Оливейра. — Преследваното от него е абсурдно дотолкова, доколкото човек знае само това, което знае, тоест има антропологическо ограничение. По витгенщайновски проблемите се навързват в посока назад, тоест това, което човек знае, е знание на отделния човек, но за самия човек вече не се знае всичко, което би трябвало да се знае, за да може неговата представа за действителността да бъде приемлива. Гносеолозите са поставили този проблем и дори са решили, че са намерили твърда почва, откъдето да продължат пътя напред, в посока към метафизиката. Но хигиеничното отстъпление на един Декарт днес ни се вижда частично и даже незначително, защото в същата тази минута един господин Уилкокс от Кливланд с електроди и други съоръжения доказва еквивалентността на мисленето и на електромагнитната верига (той от своя страна мисли, че познава много добре тези неща, защото познава много добре езика, който ги дефинира, и т.н.). Отгоре на всичко един швед наскоро лансира забележителна теория за химическите процеси в мозъка. Мисленето е резултат от взаимодействието на разни киселини, за чиито имена не искам да си спомням. Произвеждам киселини, ergo sum 325. Капваш си една капка върху мозъчната ципа и току-виж се получил Опенхаймър или доктор Петио, знаменит убиец. Така че виждаш как cogito , Най-Присъщата на Човека Операция, днес е поставена в една доста неясна област, някъде между електромагнитното и химическото, и вероятно не се различава толкова, колкото сме си мислели, от неща като северното сияние или снимка с инфрачервени лъчи. Ето го твоето cogito , брънка от шеметния поток на сили, чиито стъпала през 1950 г. се наричат inter alia 326електрически импулси, молекули, атоми, неутрони, протони, тиквони, микробутони, радиоактивни изотопи, прашинки цинобър, космически лъчи: Words, words, words 327, „Хамлет“, второ действие, струва ми се. Без да се брои това — добави Оливейра с въздишка, — че може и да е обратното и да се окаже, че северното сияние е духовно явление, и тогава наистина сме такива, каквито искаме да бъдем…

— Харакири за подобен нихилизъм — каза Етиен.

— Ама разбира се, братче — каза Оливейра. — Но да се върнем към стареца: ако преследваното от него е абсурд, понеже е все едно да удариш с банан Шугар Рей Робинсън, понеже е незначителна офанзива насред кризата и тоталния крах на класическата идея за хомо сапиенс, не трябва да забравяме, че ти си ти, а аз съм аз или поне така ни изглежда, и въпреки че нямаме ни най-малка увереност по отношение на всичко, което нашите предци гиганти са приемали като неопровержимо, ни остава приятната възможност да живеем и да действаме сякаш , избирайки някаква работна хипотеза, атакувайки като Морели онова, което ни се вижда най-фалшиво, в името на някакво смътно усещане за увереност, което вероятно е толкова неясно, както и всичко останало, но то ни кара да вдигнем глава и да броим Сестрите 328, отново да потърсим Плеядите, тези гадинки от детството, тези бездънни светулки. Коняк.

— Свърши — каза Бабс. — Да си вървим, заспивам.

— Накрая както винаги акт на вяра — каза Етиен със смях. — Това все още е най-доброто определение за човека. А сега да се върнем на въпроса за пърженото яйце…

(–35)

Сложи жетона в процепа, бавно набра номера. По това време Етиен сигурно рисуваше и се ядосваше, когато му се обаждат, докато работи, но все пак трябваше да му се обади. Телефонът започна да звъни от другата страна, в едно ателие близо до площад „Италия“, на четири километра от пощата на улица „Дантон“. Една бабичка с вид на плъх се беше залостила пред стъклената кабина, гледаше скришом Оливейра, седнал на пейката с лице, долепено до телефона, и Оливейра усещаше, че бабичката го гледа, че започва да брои безжалостно минутите. Стъклата на кабината бяха чисти, нещо необичайно — хората влизаха и излизаха от пощата, чуваше се глухият (и незнайно защо погребален) удар на печата върху марките. Етиен каза нещо от другата страна и Оливейра натисна никелираното копче, за да започне разговора, при което жетонът от двайсет франка беше безвъзвратно погълнат.