Хулио Кортасар - Игра на дама

— Приятел — каза Оливейра, — къде беше оня пасаж с едната дума, който толкова ти харесва?

— Знам го наизуст — каза Етиен. — Това е думата ако, придружена от бележка под линия, която на свой ред има друга бележка под линия, а тя — още една бележка под линия. Говорех на Перико, че теориите на Морели не са оригинални в прекия смисъл на думата. Това, което те кара да го усетиш като нещо съкровено, е практиката му, силата, с която се опитва да противопише, както той казва, за да спечели за себе си (и за всички) правото да влезе отново и както трябва в дома на човека. Използвам неговите думи или съвсем подобни на тях.

— Сюрреалисти е имало предостатъчно — каза Перико.

— Не става дума за начинание, което да доведе до освобождаване на словото — каза Етиен. — Сюрреалистите са мислели, че истинският език и истинската действителност са цензурирани и поставени на заден план от рационалистичната и буржоазна структура на Запада. Имали са право, знае го всеки поет, но това е бил само един етап от сложната процедура по белене на банана. В резултат не един и не двама са го изяли с кората. Сюрреалистите увисват на думите, вместо грубо да се оттласкат от тях, както би искал да направи Морели въз основа на самата дума. Фанатици на словото в чисто състояние, френетични гадатели, те са приемали всичко, стига да не е твърде правилно граматически. Не са подозирали в достатъчна степен, че създаването на цял един език, макар и да завършва с предателство по отношение на неговия смисъл, е неопровержимо доказателство за човешката структура, независимо дали става дума за китаец или за червенокож. Езикът означава пребиваване в дадена действителност, изживяване на определена действителност. Дори и да е вярно, че езикът, който използваме, ни предава (и Морели не е единственият, който тръби това във всички посоки), не е достатъчно човек да иска да го освободи от неговите табута. Трябва да го съживи, а не да го реанимира.

— Звучи изключително тържествено — каза Перико.

— Има го във всеки добър философски трактат — каза плахо Грегоровиус, който бе разгледал папките ентомологически и имаше вид на задрямал. — Но не може да се съживи отново езикът, ако човек няма по-различна интуиция за почти всичко, от което е съставена нашата действителност. От битието към словото, а не от словото към битието.

— Интуиция — каза Оливейра, — една от онези думи, които означават какво ли не. Да не приписваме на Морели проблемите на Дилтай, Хусерл или Витгенщайн. Единственото ясно нещо от всичко, което е написал старецът, е, че ако продължаваме да използваме езика в обичайния му ключ, с обичайното му предназначение, ще си умрем, без да сме узнали истинското име на днешния ден. Май е глупаво да се повтаря, че ни продават живота, че ни го дават като полуфабрикат, както казваше Малкълм Лоури. И май е глупаво Морели безкрай да настоява на това, но Етиен удря право в десетката — старецът се проявява в практиката и ни посочва изход. За какво служи един писател, ако не за да разруши литературата? А ние, които не искаме да бъдем женски читатели, за какво сме, ако не за да помогнем, доколкото е възможно, при това разрушаване?

— А после, какво ще правим после? — каза Бабс.

— Питам се — каза Оливейра. — Допреди двайсетина години имаше един велик Отговор — Поезията, чипоноске, Поезията. Затваряха ти устата с тази голяма дума. Поетическо виждане на света, завладяване на някаква поетическа действителност. Но сигурно си разбрала, че след последната война тази работа приключи. Има поети, никой не го отрича, но никой не ги чете.

— Не говори глупости — каза Перико. — Аз изчитам камари стихове.

— Естествено, аз също. Но не става дума за стихове, приятел, става дума за това, което прокламираха сюрреалистите и което всеки поет желае и търси, прословутата поетическа действителност. Повярвай, драги, от петдесета година сме в разгара на технологическата действителност, поне ако говорим статистически. Много лошо, много жалко, но и да си скубем косите, така е.

— Мен технологията грам не ме интересува — каза Перико. — Фрай Луис обаче…

— Живеем в хиляда деветстотин петдесет и някоя.

— Знам, мамка му.

— Не личи.

— Ама да не мислиш, че ще се поставя в шибаната позиция на историк?

— Не, но трябва да четеш вестниците. На мен технологията ми харесва толкова малко, колкото и на теб, само дето усещам колко се е променил светът през последните двайсет години. Всеки тип на повече от четирийсет лазарника трябва да го проумее и затова въпросът на Бабс изправя Морели и нас до стената. Много е хубаво да се води война срещу развратения език, срещу така наречената литература в името на някаква действителност, за която вярваме, че е истинската, за която вярваме, че е постижима, за която вярваме, че се намира в някаква област на духа, да ме простите за думата. Но и самият Морели вижда само отрицателната страна на своята война. Съжалява, че трябва да я води, като теб и като всички нас. Е, и?