Хулио Кортасар - Игра на дама

(–18)

Така е — слепите са тези, които ни носят просветление.

Става така, че някой, без да го съзнава, ти показва безпогрешно път, по който той самият не може да тръгне. Мага никога няма да разбере как пръстът й сочеше точно тънката пукнатина, прорязваща огледалото, нито доколко някои паузи, някои абсурдни втренчвания или пък мятането на заслепена стоножка бяха парола, знак, че здраво съм се окопал в себе си, което значи, че просто съм никъде… Както и да е, това за пукнатината… Щом казваш, че искаш да бъдеш щастлив, / Орасио, поезията остави.

Обективно погледнато: тя не бе в състояние да ми покаже нищо на моя територия, дори на своята се въртеше объркана, опипваше пътя, размахваше ръце. Френетичен прилеп, фигурата, описвана от кръжащата из стаята муха. И изведнъж за мен — седя тук и я гледам — някакво указание, някаква догадка. Тя не го знаеше, но причината за сълзите или редът при пазаруване, или начинът, по който пържи картофи, бяха знаци . Морели е имал предвид нещо такова, когато пише: „Четене на Хайзенберг до обяд, бележки, фишове. Детето на портиерката ми носи пощата и говорим за модела на самолет, който сглобява в кухнята у тях. Докато ми разказва, подскача два пъти на левия си крак, три пъти на десния, два пъти на левия. Питам го защо два пъти на единия и три на другия, а не два и два или три и три. Гледа ме учудено, не разбира. Усещам, че Хайзенберг и аз сме от другата страна на някаква територия, докато детето все още е между двете й страни, с по един крак във всяка, без да го съзнава, и скоро ще бъде само от нашата страна и ще се изгуби всякаква връзка. Връзка с какво, за какво? Както и да е, да продължим с четенето, може би Хайзенберг…“

(–38)

— Не за първи път споменава за обедняването на езика — каза Етиен. — Бих могъл да цитирам няколко пасажа, в които персонажите изпитват недоверие към себе си дотолкова, доколкото се чувстват като обрисувани от мисълта и от речта си и се опасяват, че рисунката може да е измамна. Honneur des hommes, Saint Langage 317… Но сме далеч от това.

— Не сме толкова далеч — каза Роналд. — Това, което иска Морели, е да възвърне правата на езика. Говори за неговото прочистване и поправяне, да се замени „спускам се“ със „слизам“ като хигиенна мярка, но всъщност се стреми да върне на глагола „спускам се“ целия му блясък, за да може да се използва така, както аз използвам кибритените клечки, а не като декоративен елемент, като едно от многото клишета.

— Да, но тази битка се разгръща в няколко плана — каза Оливейра, с което излезе от мълчанието си. — От това, което току-що ни прочете, става съвсем ясно, че Морели обвинява езика като невярно оптическо отражение и несъвършен Organum 318, които замаскират действителността и човешкото. Всъщност той не се интересува особено от езика освен в естетически план. Но позоваването на етоса е безпогрешно. Морели разбира, че естетизираното писане само по себе си е бягство и лъжа, че в крайна сметка поражда женски читател — читател, който иска не проблеми, а решения или измислени чужди проблеми, които му позволяват да страда, удобно седнал в креслото, без да се ангажира с драма, която би трябвало да стане и негова. В Аржентина, ако Клубът ми позволи да прибягна до местни примери, този тип бягство ни е държало свръхдоволни и спокойни в продължение на цял век.

— Щастлив е онзи, който намира себеподобните си — активните читатели — изрецитира Вонг. — Написано е на тази синя хартийка в папка 21. Когато за първи път прочетох Морели (в Мьодон, нелегален филм, приятели кубинци), ми се стори, че цялата книга представлява Великата костенурка нагоре с краката. Трудна за разбиране. Морели е изключителен философ, макар и на моменти твърде груб.

— Като теб — каза Перико, като слезе от табуретката и с лакти си осигури достъп до масата. — Всички тези фантазии за корекция на езика издават нагласа на академик, момчето ми, да не кажа граматик. Дали се спускам, или слизам — важното е, че персонажът се е пръждосал надолу по стълбите и точка.

— Перико — каза Етиен — ни спасява от прекомерно задълбаване, от изпадане в абстрактност, което понякога Морели прави с голяма охота.

— Ще ти кажа — каза Перико заплашително, — че на мен тая работа с абстрактността…

Конякът изгаряше гърлото на Оливейра и той се плъзна назад, благодарен на спора, в който можеше да се лута още известно време. В един пасаж (не помнеше точно кой, трябваше да го потърси) Морели даваше няколко възлови указания за метода на композиция. Проблемът, който той имаше винаги преди да започне да пише, беше блокирането, ужасът а ла Маларме пред белия лист, заедно с необходимостта да започне на всяка цена. Нямаше как част от творчеството му да не бъде размишление над проблема за писането. Така се отдалечаваше от професионалната употреба на литературата, от онзи тип разкази и стихове, които в началото му бяха донесли признание. В друг пасаж Морели казваше, че е препрочел с носталгия и дори с удивление някои свои текстове отпреди години. Откъде ли са дошли тези хрумвания, това чудно, но толкова удобно и толкова опростяващо нещата разделение на разказвач и разказвано от него? В онези времена му се струваше сякаш това, което е писал, вече е било разстлано пред него, писането е било като да мине с „Летера 22“ по невидими, но съществуващи думи, както диамантът минава по браздите на плочата. Сега можеше да пише само с големи усилия, на всяка крачка проучваше възможните противоречия, скритата лъжа („трябва да се препрочете, помисли си Оливейра, един любопитен пасаж, който Етиен много харесваше“) с подозрението, че всяка ясна мисъл винаги е грешка или полуистина, изпитваше недоверие към думите, които проявяваха склонност да се съчетават благозвучно и ритмично, като доволно мъркане, хипнотизиращо читателя, взело преди това за жертва самия писател. („Да, но стихът…“, „Да, но тази бележка, в която говори за суинга, който задвижва речта…“) От време на време Морели стигаше до горчиво прост извод: нямаше какво повече да каже, условните рефлекси на професията го караха да бърка нуждата с рутината — типичен случай при писателите, минали петдесетте и получили големи награди. Но в същото време чувстваше, че никога не е имал толкова силно желание, такава наложителна нужда да пише. Рефлекс или рутина е тази сладка мъка при започване на битката със самия себе си, продължаваща ред след ред? Защо веднага ответният удар буталото на машината се спуска надолу, идва задъханото съмнение, пресъхването, отказът?