Хулио Кортасар - Игра на дама

(–91)

В някоя и друга бележка Морели бе демонстрирал любопитна експлицитност на намеренията си. Проявявайки някакъв странен анахронизъм, той се интересуваше от учения или неучения като дзенбудизма, който в онези години беше като уртикария за бийт поколението . Анахронизмът беше не в това, а че Морели изглеждаше много по-радикален и по-млад в своите духовни изисквания от младите калифорнийци, пияни от думи на санскрит и бира в тенекиени кутии. Една от бележките определяше в стил Сузуки езика като вид възклицание или вик, избликнал направо от вътрешния опит. Следваха няколко примера за диалози между учители и ученици, напълно неразбираеми за рационалното ухо и за всяка дуалистична и двузначна логика, както и отговорите на учителите на въпросите на учениците им, а те се състояха най-вече в удар с пръчка по главата, поливане с кана вода, грубо изхвърляне от къщата или, в най-добрия случай, им повтаряха въпроса в лицето. Морели като че ли се движеше с удоволствие в тази привидно откачена вселена и за него се подразбираше, че подобно поведение на учителите съдържа истинския урок, единствения начин да се отвори духовното око на ученика и да му се разкрие истината. Тази насилствена ирационалност му изглеждаше естествена в смисъл, че отменяше структурите, които са специалитет на Запада, осите, около които се върти историческото разбиране за човека и за които дискурсивното мислене (а също естетическото и дори поетическото чувство) е любим инструмент.

Тонът на бележките (записки с оглед на мнемотехниката или на някаква не особено добре обяснена цел) като че ли подсказваше, че Морели се е хвърлил в подобна авантюра в творчеството си, което с много усилия беше писал и публикувал през онези години. За някои от читателите му (и за него самия) беше смешно намерението да се напише роман, без да се вземат под внимание логическите връзки на дискурса. В крайна сметка се подразбираше нещо като споразумение, подход (макар и да оставаше в сила абсурдът да се избере повествование за цели, които, изглежда, не бяха повествователни).*

__________

* Защо не? Въпроса си го задаваше самият Морели на лист карирана хартия, в чието поле имаше списък от зеленчуци, вероятно memento buffandi 298. Пророците, мистиците, тъмната нощ на душата: често използване на разказа под формата на притча или видение. Естествено, че един роман… Но този скандал се пораждаше по-скоро от манията на западната маймуна към жанровете и класификациите, отколкото от истинско вътрешно противоречие.**

** Без да отчитаме, че колкото по-силно е вътрешното противоречие, толкова по-ефикасно би могло да бъде за една техника, да речем, от типа дзен. Вместо удара с пръчка по главата — един съвсем антироманов роман, с последвалите от това скандал и шок, а може би и с отваряне за по-проницателните. ***

*** Като надежда в последната посока, друга хартийка продължаваше цитата от Сузуки в смисъл, че да разбере странния език на учителите, за ученика означава да разбере самия себе си, а не смисъла на този език. Обратно на онова, което би могъл да заключи хитроумният европейски философ, езикът на учителя по дзен предава идеи, а не чувства или интуитивни усещания. Затова не върши работа като език сам по себе си, но тъй като изборът на фрази идва от учителя, тайнството се извършва в неговата област, а ученикът се отваря към себе си, разбира себе си и обикновената фраза се превръща в ключ.****

**** Затова Етиен, който беше изучил аналитично триковете на Морели (Оливейра би го възприел като гаранция за провал), мислеше, че установява в някои пасажи от книгата, даже в цели глави, нещо като гигантско увеличение ad usum homo sapiens 299на някои от плесниците на дзен. Тези части от книгата Морели наричаше „археглави“ или „главотипове“ — смешни словесни нелепици, в които можеше да се усети една донякъде джойсовска смесица. Колкото до това какво правеха тук архетиповете, тази тема тревожеше Вонг и Грегоровиус.*****

***** Забележка на Етиен: Морели, изглежда, по никакъв начин не искаше да се изкатери на дървото бодхи, на Синай или на каквато и да е платформа за получаване на прозрение. Не си поставяше за цел да бъде учител и да поведе читателя към нови зелени ливади. Без сервилност (старецът беше от италиански произход и трябва да се признае, че с лекота вземаше горно до) пишеше, като че ли самият той отчаяно и трогателно се опитва да си представи учителя, който би трябвало да го доведе до прозрение. Пускаше своята дзен фраза, слушаше я, понякога в продължение на петдесет страници, какво чудовище, и би било абсурдно и злонамерено да се подозира, че тези страници са ориентирани към някакъв читател. Ако Морели ги публикуваше, то беше отчасти заради италианската му жилка („Ritoma vincitor!“ 300) и отчасти защото беше очарован колко добре му се получаваха.******