Хулио Кортасар - Игра на дама

(–20)

Листовете — разхвърляни по масата. Една ръка (на Вонг). Един глас чете бавно и неразбрано, л-тата са като куки, е-тата не подлежат на никакво определение. Записки, бележки с по една написана дума, стихове на всякакви езици — кухнята на писателя. Друга ръка (Роналд). Плътен глас, който умее да чете. Тихо изречени поздрави към Осип и Оливейра, които пристигат с виновен вид (Бабс е отишла да им отвори, посрещнала ги е с по един нож във всяка ръка). Коняк, златиста светлина, легендата за оскверняването на нафората, малка картина на Никола дьо Стал. Можете да оставите палтата в спалнята. Скулптура от (може би) Бранкузи. В дъното на спалнята, потулена между манекен, облечен като хусар, и купчина кутии, пълни с тел и картони. Столовете не стигат, но Оливейра донася две табуретки. Настава тишина като онази, която според Жьоне се възцарява между добре възпитани хора, когато внезапно насред салона доловят миризмата на беззвучна пръдня. Едва тогава Етиен отваря папката и вади листовете.

— Решихме, че е по-добре да те изчакаме, за да ги класифицираме — казва. — Преди това гледахме някакви хвърчащи листове. Тази глупачка изхвърли едно чудесно яйце на боклука.

— Беше развалено — казва Бабс.

Грегоровиус слага видимо трепереща ръка върху една от папките. Сигурно навън е много студено, тогава двоен коняк. Цветът на светлината ги затопля, зелената папка, Клубът. Оливейра гледа към средата на масата, пепелта от цигарата му започва да се добавя към онази, която изпълва пепелника.

(–82)

Сега осъзнаваше, че в най-интензивните мигове на желанието не е успявал да гмурне глава под гребена на вълната и да мине през невероятното бушуване на кръвта. Да обича Мага беше като ритуал, от който вече не се очаква просветление; думи и действия следваха едни след други с изобретателна монотонност, танц на тарантули върху облян от лунна светлина под, лепкаво и продължително жонглиране с отгласи. А през цялото време той бе очаквал от това весело опиянение нещо като събуждане, да види по-добре заобикалящото го, независимо дали става дума за тапетите на хотелите или за причините за което и да било от неговите действия, без да иска да разбере, че, ограничен в очакването, отменя всяка реална възможност, сякаш предварително се обрича на едно тясно и незначително настояще. Беше преминал от Мага към Пола с една-единствена стъпка, без да обижда Мага и без да обижда себе си, без да се притеснява да гади розовото на Пола с възбуждащото име на Мага на уста. Провалът с Пола беше повторение на безчет провали, игра, която в края губиш, но е било хубаво да я играеш, докато от Мага започваше да се измъква с неприятно чувство, с усещане за лош вкус в устата и с фас с мирис на разсъмване в ъгълчето на устните. Затова заведе Пола в същия хотел на улица „Балет“, завариха същата старица, която ги поздрави с разбиране, какво друго може да се прави в такова гадно време. Все още се носеше меката миризма на супа, но бяха почистили синьото петно на килима и имаше място за нови петна.

— Защо тук? — каза Пола учудено. Гледаше жълтата кувертюра, помръкналата мръсна стая, абажура с розови ресни, който висеше нависоко.

— Тук или на друго място…

— Ако е въпрос на пари, просто трябваше да кажеш, скъпи…

— Ако е въпрос на гнусливост, просто трябва да поискаш да се преместим, съкровище…

— Не ме е гнус. Просто е грозно. Може би…

Беше му се усмихнала, като че ли се опитваше да разбере. Може би… Ръката й намери ръката на Оливейра, когато се наведоха едновременно, за да вдигнат кувертюрата. Целия този следобед той присъства отново, за пореден път, още един от толкова многото пъти, ироничен и трогнат свидетел на своето собствено тяло, на изненадите, очарованията и разочарованията на церемонията. Свикнал, без да го съзнава, на ритъма на Мага, изведнъж едно ново море, едно различно полюшване на вълните го изтръгваше от автоматизма, изправяше го пред нещо друго, като че ли смътно разобличаваше населената му с призраци самота. Очарование и разочарование, когато сменяш едни устни с други, когато със затворени очи търсиш шията, върху която ръката е спяла сгушена, и изведнъж усещането, че извивката е различна, че основата е по-плътна, една жила се стяга за малко от усилието на главата да се вдигне, за да целуне или да захапе. Всеки миг на тялото му пред едно сладостно неразпознаване, трябва да се изпъне малко повече или да наведе глава, за да намери устата, която преди е била толкова близо, да погали едно по-стегнато бедро, да подтикне към отговор и да не го получи, да настоява, какъвто си е разсеян, докато осъзнае, че трябва да измисли всичко отново, че кодът не е установен, че ключовете и шифрите ще се родят отново, ще бъдат различни, ще съответстват на нещо друго. Тежестта, миризмата, тонът на смеха или молбата, забавянето и завързването — всичко е еднакво и съвсем друго, всичко се ражда отново, макар и безсмъртно, любовта си играе да се измисля, бяга от себе си, за да се завърне в стряскащата си спирала, гърдите пеят другояче, устата целува по-дълбоко или сякаш отдалече, а в мига, когато преди е имало нещо като гняв или мъка, сега има просто игра, невероятно палуване или обратното, в часа, когато преди са потъвали в съня или са бъбрили сладки глупости, сега има напрежение, нещо несподелено, но присъстващо, изискващо да се надигне, нещо като неутолим гняв. Само насладата в последния си замах е една и съща; преди и след това светът е бил разбит на парчета и трябва да бъде назован отново, пръст по пръст, устна по устна, сянка по сянка.