Хулио Кортасар - Игра на дама

И тогава

… остава само нещо подобно на вселенска светлина от еднакви лампи, която осветява най-дълбокото сърце на народите…

Лошото е, че внезапно:

Госпожи и господа, пиша настоящото писмо сред най-ужасен шум. И все пак диктувам го тук; работата е там, че вие не разбирате, че за да се запише (?) СВЕТОВНИЯТ СУВЕРЕНИТЕТ по най-съвършения начин и наистина да бъде универсално достъпен и разбираем, ако не друго, поне трябва да заслужа да ми окажете голяма помощ, за да бъдат всеки ред и всяка буква на мястото си, а не да се шляят като синове на синовете на сина на шибаната майка на всичките майки, да си ебе майката тази гюрултия.

Но какво значение имаше последното? На следващия ред отново екстаз:

Какво великолепие от светове! Те разцъфват като духовна светлина, излъчвана от рози в сърцето на всички народи…

Писмото завършваше цветисто, макар и с любопитни вмъквания в последната минута:

… Изглежда, че цялата Вселена се озарява подобно вселенската светлина на Христос във всяко човешко цвете с безброй листенца, които вечно ще осветяват всички пътища на земята; така остава озарен от светлината СВЕТОВНИЯТ СУВЕРЕНИТЕТ, казват, че нещо те е прихванало и вече не ме обичаш, защото си имаш нещо друго. С любезен поздрав. Град Мексико, 20 септември 1956 г., „5 май“ № 32, ап. 111, сграда Париж. ЛИЦЕНЦИАТ ХУАН КУЕВАС.

(–53)

Тези дни ходеше умислен, а лошият навик да предъвква дълго всяко нещо му идваше в повече, но не можеше да се отърве от него. Беше разглеждал отвсякъде големия въпрос и неудобството, в което живееше по вина на Мага и Рокамадур, го подтикваше да анализира с нарастващо ожесточение кръстопътя, на който се намираше. В такива случаи Оливейра хващаше лист хартия и пишеше помпозните думи, които предъвкваше. Например: „гулемийът прублем“ или „кръступът“. Беше достатъчно, за да се разсмее и да си запари поредното мате с по-голямо желание. „Целустта“, пишеше Уливейръ. „Егуту и другийът.“ Използваше редукцията, както други използваха пеницилина. После се връщаше към въпроса и го разглеждаше по-бавно, чувстваше се по-добре. „Важнуту е да не се нъдувъш“, казвъше си Уливейръ. След тези мигове се усещаше в състояние да мисли, без думите да му играят мръсни номера. Но това беше само методически прогрес, защото големият въпрос си оставаше неуязвим. „Кой да ти каже, драги, че в крайна сметка ще стигнеш до метафизиката? — питаше се Оливейра. — Не трябва да му се даваш на трикрилния гардероб, приятел, задоволи се с нощната масичка на ежедневното безсъние.“ Роналд беше дошъл да го помоли за подкрепа в някаква неясна политическа дейност и през цялата нощ (Мага все още не беше довела Рокамадур от село) бяха спорили като Арджуна и Кочияша-действието и пасивността, основанията да се рискува настоящето заради бъдещето, количеството шантаж при всяко действие с обществена цел, доколкото поетият риск служи ако не за друго, то за да облекчи гузната съвест на индивида, ежедневната мерзост на личността. Накрая Роналд си беше тръгнал с наведена глава, без да убеди Оливейра, че трябва да подкрепи с действие алжирските бунтовници. А Оливейра цял ден имаше лош вкус в устата, защото му бе по-лесно да каже не на Роналд, отколкото на самия себе си. В едно-единствено нещо беше съвсем сигурен, а именно че не може да се откаже — без да извърши предателство — от пасивното очакване, в което живееше, откакто бе дошъл в Париж. Да отстъпи пред лесното благородство и да хукне да разлепя нелегално афиши, му се струваше светско обяснение, уреждане на сметките с приятелите, които щяха да оценят куража му, и всичко това много повече, отколкото истински отговор на големите въпроси. Като премереше нещата откъм временното и откъм абсолютното, чувстваше, че в първия случай греши, а във втория е прав. Не правеше добре, че не се бореше за независимостта на Алжир или пък срещу антисемитизма и расизма. Правеше добре, че отказваше лесния наркотик на колективното действие и отново оставаше сам пред горчивото мате, мислейки за големия въпрос, въртеше го като кълбо прежда, на което не му се вижда краят на нишката или пък има четири или пет края.

Да, беше добре, но освен това трябваше да признае, че характерът му бе като крак, който стъпква всяка диалектика на действието по подобие на „Бхагавадгита“. Изобщо нямаше никакви съмнения, ако трябваше да избира дали той да си запари матето, или да му го запари Мага. Всичко обаче можеше да се раздвои и позволяваше второ, противоположно тълкуване — на пасивния характер отговаряха максимална свобода и предразположение, ленивото отсъствие на принципи и убеждения го правеше по-чувствителен към разбирането на осевия аспект на живота (човек от типа ветропоказател), беше в състояние да се откаже от нещо поради мързел, но същевременно да запълни празнината, оставена от отказа, със съдържание, избрано свободно от едно по-отворено, по-екуменическо, така да се каже, съзнание или инстинкт.