Хулио Кортасар - Игра на дама

В края на това, което Балзак би нарекъл оргия, един индивид, изцяло чужд на метафизиката, ми каза с идеята да прозвучи като виц, че изхождането създавало у него усещане за нереалност. Помня думите му: „Ставаш, обръщаш се и гледаш, и тогава си казваш: “Ама това аз ли съм го направил?" "

(Както стихът на Лорка: „Няма друг изход, сине мой, повърни! Няма друг изход“. А също и при Суифт, полудял: „Но Селия, Селия, Селия, изходи се“.)

За физическата болка като метафизически подтик е писано в изобилие. Мен всяка болка ме атакува с двойно оръжие: кара ме да усещам както при никакви други обстоятелства разединението между мен и тялото ми (и измамността на това разединение, неговата утешителна измисленост) и едновременно с това приближава тялото ми, поставя ми го като болка. Чувствам я по моя, отколкото удоволствието или чистото усещане за тялото. Наистина е обвързаност . Ако можех да рисувам, щях алегорически да представя как болката пропъжда душата от тялото, но същевременно щях да създам впечатлението, че всичко това е фалшиво — просто страни от един комплекс, чието единство се състои в това да няма единство.

(–142)

Шляейки се по „Ке де Селестен“, стъпвам върху сухи листа и когато вдигам едно и го разглеждам добре, виждам, че е покрито с прах от старо злато, а отдолу има земи, дълбоки като мириса на мъх, който се полепва по ръката ми. Заради всичко това отнасям тези сухи листа в стаята си и ги закрепвам върху абажура на една лампа. Идва Осип, остава два часа и даже не поглежда лампата. На другия ден идва Етиен и все още с барета в ръка, Dis donc, c’est épatant, ça! 277и вдига лампата, изучава листата, във възторг е, Дюрер, плетеницата от жилчици и така нататък.

Една и съща ситуация и две версии… Замислям се за всички листа, които вероятно не виждам, аз, събирачът на сухи листа, за толкова неща, които сигурно има във въздуха и тези очи няма да видят, тези очи — бедни прилепи, пърхащи около романи и филми, и изсъхнали листа. Навсякъде сигурно има лампи, има листа, които не виждам.

И така, de feuille en aiguille 278, мисля за онези изключителни състояния, в които за миг човек отгатва листата и невидимите лампи, усеща ги във въздух, намиращ се извън пространството. Много е просто, всяка екзалтация или депресия ме вкарва в едно състояние, подходящо за

ще го нарека паравизии

така да се каже (да се каже, това е лошото)

едно съществуващо за миг предразположение да изляза от себе си, за да се проумея внезапно отвън или отвътре, но в друг ракурс,

като че ли аз съм някой, който ме гледа

(още по-добре — защото всъщност аз не виждам себе си, — като някой, който ме живее).

Изобщо не продължава дълго, две крачки по улицата, времето, за което си поемаш дълбоко дъх (понякога при събуждане продължава малко повече, тогава е страхотно),

и в този миг знам какво съм , защото знам точно какво не съм (онова, което после хитро ще игнорирам). Но няма думи за материята между думата и чистото видение, като блок от очевидност. Невъзможно е да се обективира, да се уточни тази дефектност, която улових на секундата и която представляваше явно отсъствие или явна грешка, или явен недостиг, но

без да знам на какво , какво .

Да се опитам да го кажа другояче: когато е това, вече не гледам към света — от себе си към другото, а за секунда аз съм светът, външният план, останалото, което ме гледа . Виждам се, както могат да ме видят другите. Несравнимо е, затова трае съвсем кратко. Измервам своята дефектност, отбелязвам всичко, което поради отсъствие или дефект никога не успяваме да видим. Виждам това, което не съм. Например (това го вземам на връщане, но идва оттам) има огромни пространства, до които никога не съм достигал, а онова, което човек не е опознал, е онова, което той не е. Болезнено желание да хукнеш да тичаш, да влезеш в някоя къща, в онзи магазин, да скочиш в някой влак, да изгълташ целия Жуандо, да научиш немски, да опознаеш Аурангабад… Конкретни и жалки примери, които обаче могат да дадат някаква представа (някаква представа ?).

Искам да го кажа другояче: дефектността се усеща по-скоро като недостиг на интуиция, отколкото просто като липса на опит. Всъщност не ме натъжава особено фактът, че не съм изчел целия Жуандо, най-много да стигна до меланхолията от живота, твърде кратък за толкова библиотеки и т.н. Липсата на опит е неизбежна — ако чета Джойс, автоматично жертвам друга книга, и обратното, и т.н. Усещането за липса е най-остро в