Хулио Кортасар - Игра на дама

(–78)

През 1932-ра Елингтън записа „Baby when you ain’t there“ — една от най-малко хвалените му теми, на която верният Бари Уланов не обръща специално внимание. Със странно сух глас Кути Уилямс пее:

Защо понякога ни е толкова необходимо да кажем: „Обичах това“? Обичах едни блусове, един образ на улицата, една нещастна пресъхнала река на север. Да оставим следа, да се борим срещу нищото, което ще ни погълне. Така във въздуха на душата все още са останали дребни неща, врабченце на Лесбия, няколко блуса, заели в спомена оскъдното място, отредено за ароматите, гравюрите и преспапиетата.

(–105)

— Приятел, ама ако си мърдаш така крака, ще ти забода иглата в ребрата — каза Травълър.

— Разказвай ми още онова за жълтата окраска — каза Оливейра. — Затворя ли очи, е като калейдоскоп.

— За жълтата окраска — каза Травълър, като разтриваше бедрото му с памук — се грижи националната корпорация на агентите, отговарящи за съответните видове.

— Животни с козина, оцветена в жълто, растения, чиито цветове са жълти, и минерали, които на външен вид са оцветени в жълто — послушно изрецитира Оливейра. — Защо не? В края на краищата тук четвъртъкът е ден на модата, в неделя не се работи, метаморфозите, протичащи между събота сутрин и събота следобед, са изключителни, а хората приемат всичко съвсем спокойно. Причиняваш ми такава болка, че чак е страшно. Да не е някакъв жълт метал или какво?

— Дестилирана вода — каза Травълър. — За да си помислиш, че е морфин. Имаш пълно право, светът на Сеферино може да се стори странен само на типове, които вярват в своите институции и не обръщат внимание на чуждите. Ако си помислиш за всичко, което се променя, ако се отклониш съвсем мъничко от бордюра на тротоара и направиш три крачки по платното…

— Все едно да преминеш от жълтия цвят към пампаския — каза Оливейра. — От това малко ми се доспива, приятел.

— Водата е сънотворна. Ако зависеше от мен, щях да ти инжектирам небиол и щеше да си съвсем буден, приятел.

— Обясни ми нещо, преди да заспя.

— Съмнявам се, че ще заспиш, но хайде, давай.

(–72)

Имаше две писма от лиценциат Хуан Куевас, обаче редът, в който трябваше да се четат, беше спорен. Първото представляваше поетично изложение на нещо, което той наричаше „световен суверенитет“, второто, също продиктувано на машинописец при входа на „Санто Доминго“, се реваншираше за принудителната сдържаност на първото:

Можете да направите колкото копия желаете от настоящото писмо, най-вече за членовете на ООН и правителствата по света, които са чисто и просто свине и международни чакалища. От една страна, входът на „Санто Доминго“ е трагично шумен, но, от друга страна, ми харесва, защото идвам тук да хвърлям най-големите камъни на историята.

Сред камъните фигурираха следните:

Римският папа е най-голямата свиня в историята и по никакъв начин не е Божи наместник; римският клерикализъм е сатанинско лайно; всички храмове на Римокатолическата църква трябва да бъдат сринати със земята, за да грейне светлината Христова не само в дълбините на хорските сърца, а да премине в Божията светлина из цялата Вселена, и казвам всичко това, защото предишното писмо го написах пред една много любезна госпожица, тогава не можеш да кажеш някои щуротии, а тя ме гледаше с много томителен поглед.

Лиценциат кавалер! Заклет враг на Кант, той настояваше да се „хуманизира настоящата световна философия“, след което постановяваше:

А романът да бъде по-скоро психопсихиатричен, тоест действителните духовни елементи на душата да станат научни елементи на истинската световна психиатрия…

И като изоставяше на моменти мощния диалектически арсенал, съзираше царството на световната религия:

Щом човечеството започне да се води от двете всеобщи заповеди, дори коравите камъни на света ще се превърнат в мек като коприна восък от грейнала светлина…

Поет, и то какъв!

Гласовете на всички камъни по света звънят из всички световни водопади и бездни с тънички сребърни гласчета — нескончаем повод да бъдат обичани жените и Бог…

Изведнъж — архетипно видение, което завладява и се разлива:

Космосът на Земята, съкровен като вселенски мисловен образ на Бог, който по-късно ще се превърне в кондензирана материя, намира своя символ в Стария завет в лицето на онзи архангел, който извръща глава и вижда един тъмен свят от светлини, естествено, не мога да си спомня буквално откъсите от Стария завет, но става дума горе-долу за следното: като че ли лицето на Вселената се превръща в самата светлина на Земята и остава като орбита от вселенска енергия около слънцето… По същия начин цялото Човечество и неговите народи трябва да извърнат своите тела, глави и души… Вселената и цялата Земя се обръщат към Христос и полагат в нозете му всички закони на Земята…