Хулио Кортасар - Игра на дама

„По-икуменичиску“, отбеляза благоразумно Оливейра.

Освен това какъв беше истинският морален смисъл на действието? Обществена дейност като тази на синдикалистите беше свръхоправдана на историческа почва. Щастливи бяха онези, които живееха и спяха в историята. Жертвоготовност, която почти винаги намираше оправдание като религиозно поведение. Щастливи бяха онези, които обичаха ближните както самите себе си. Във всеки случай Оливейра отхвърляше това излизане от аза, това великодушно превземане на чуждата кошара, онтологически бумеранг, чието предназначение в последна сметка беше да обогати онзи, който го бе хвърлил, да му даде повече човечност, повече святост. Светец ставаш винаги за сметка на другия и т.н. Нямаше какво да възрази срещу това действие само по себе си, но, изпълнен с недоверие, го избягваше в личното си поведение. Подозираше предателство, ако отстъпеше пред плакатите по улиците или дейностите с обществена насоченост, предателство, замаскирано като носеща удовлетворение работа, ежедневни радости, доволна съвест, изпълнен дълг. Познаваше твърде добре някои комунисти от Буенос Айрес и Париж, способни на най-големи гадости, но спасени в самооценката си от „борбата“, от това, че трябва да станат насред вечерята, за да тичат на събрание или да изпълнят някаква задача. При тези хора социалното действие доста приличаше на алиби, така както децата обикновено са алибито на майките, за да не направят в този живот нищо, което си струва, както тясно специализираната начетеност служи на човек да не научи, че в затвора на една пряка оттук продължават да гилотинират някакви типове, които не би трябвало да бъдат гилотинирани. Измамното действие почти винаги бе най-зрелищну, то предизвиквъше увъжение, престиш, издигъне нъ паметници. В него човек се намъкваше лесно — като в чифт пантофи, а можеше даже да донесе и заслуги („в края на краищата ще бъде толкова хубаво алжирците да получат независимост и всички да спомогнем за това“, казваше си Оливейра); предателството беше от друг порядък, беше както винаги отказ от центъра, разполагане в периферията, чудната радост от побратимяването с други хора, захванали се със същата дейност. Там, където определен човешки тип можеше да се реализира като герой, Оливейра знаеше, че е осъден на най-лошата от комедиите. В такъв случай беше по-добре да извърши грях, като пропусне, а не като се впусне в действието. Да си актьор, означава отказ от партера, а той май беше роден за зрител, седнал на първия ред. „Лошото — казваше си Оливейра — е, че освен всичко друго се опитвам да бъда активен зрител и оттам се объркват нещата.“

Ъктивен зрител. Трябвъше бавничку да ръзнищи този въпрос. До момента някои картини, жени, стихотворения му даваха някаква надежда, че някога ще достигне една зона, откъдето ще му бъде по-лесно да приеме себе си с по-малко отвращение и недоверие, отколкото сега. Имаше предимството (съвсем не за подценяване), че най-лошите му недостатъци обикновено му вършеха работа не с оглед на пътя, а в търсенето на спирка преди какъвто и да било път. „Силата ми е в моята слабост — помисли си Оливейра. — Големите решения съм ги вземал винаги, за да замаскирам бягството.“ По-голямата част от начинанията му (нъчинанийътъ му) завършваха not with a bang but a whimper 284, големите разриви, безвъзвратните bang-ове бяха ухапвания на вкарана натясно мишка, нищо повече. Останалото се въртеше бавно и тържествено, намираше разрешение във времето или в пространството, или в поведението, без насилване, просто от умора — както приключваха сантименталните му авантюри — или чрез бавно оттегляне, както когато посещаваш все по-рядко някой приятел, четеш все по-рядко някой поет, ходиш все по-рядко в някое кафене, дозираш внимателно нищото, за да не се нараниш.

„На мен всъщност не може да ми се случи и половината — мислеше Оливейра. — Дори саксия няма да ми падне на тиквата.“ Защо тогава това безпокойство, освен ако не беше прословутото привличане на противоположностите, носталгията по призванието и по действието? Анализирането на безпокойството в рамките на възможното винаги засягаше отместването, отдалечаването от центъра на един порядък, който Оливейра не беше в състояние да уточни. Знаеше, че е зрител без отношение към спектакъла, като че ли присъства в театъра с вързани очи — понякога до него достигаше второто значение на някоя дума, на някаква музика, и го изпълваше с тревога, защото можеше да усети, че там е първото значение. В такива моменти знаеше, че е по-близо до центъра, отколкото мнозина, живеещи с убеждението, че са оста на колелото, но неговата близост беше безполезна, танталов миг, който дори не придобиваше характера на изтезание. Някога бе вярвал в любовта като обогатяване, като екзалтация на посредническите сили. Един ден осъзна, че любовните му истории не са били чисти, понеже са предполагали тази надежда, докато истинският влюбен обича, без да очаква нищо извън любовта със сляпата вяра, че денят ще стане по-син, нощта — по-сладка, а трамваят — по-малко неудобен. „Даже от супата правя диалектическа операция“, помисли си Оливейра. В крайна сметка превръщаше любовниците си в приятелки, съучастнички в едно особено съзерцаване на обстоятелствата. Отначало жените го обожаваха (нъистина го убужавъхъ), възхищаваха му се (безгръничну възхищение), после нещо ги караше да заподозрат празнотата в него, отдръпваха се и той улесняваше бягството, отваряше им вратата, за да отидат да поиграят някъде другаде. На два пъти за малко да изпита жалост и да им остави илюзията, че го разбират, но нещо му казваше, че жалостта му не е искрена, а е по-скоро евтин трик на неговия егоизъм, на мързела и на навиците му. „Милозливостта довършва човека“, казваше си Оливейра, пускаше ги да си ходят и бързо ги забравяше.