Хулио Кортасар - Игра на дама

Донякъде е така: има ивици въздух от двете страни на главата ти, на погледа ти,

зони на съсредоточаване на очите ти, на обонянието ти, на вкуса ти,

тоест твоята граница е отвън ,

и когато смяташ, че напълно си проумял нещо, каквото и да е то, всъщност не можеш да преминеш отвъд тази граница, нещата също като айсберг подават над водата единия си край и ти го показват, а останалата част, огромна, е извън твоята граница; ето така е потънал „Титаник“. Тоз Уливейръ все със своити примери.

Да бъдем сериозни. Осип не видя сухите листа на лампата просто защото неговата граница е по-насам от онова, което означава тази лампа. Етиен ги видя много добре, но неговата граница не му позволи да види, че аз съм огорчен и не знам какво да правя заради историята с Пола. Осип веднага го долови и го отбеляза пред мен. С всички ни е така.

Представям си човека като амеба, която протяга псевдоподи, за да достигне и обхване с тях храната си. Има дълги и къси псевдоподи, движения, заобикалки. Един ден всичко това застива (наричат го зрялост, човек е завършен). От една страна, стига далеч, от друга — не вижда лампата на две крачки от себе си. И няма какво повече да се направи, както казват затворниците, един умее едно, друг — друго. В тази си форма човек си живее доста уверен, че не му убягва нищо интересно, докато едно мигновено изместване встрани не му покаже за секунда, без за съжаление да му даде време да осъзнае какво ,

разделеното му същество, нееднаквите му псевдоподи,

подозрението, че оттатък, където сега виждам чистия въздух,

или в тази нерешителност, на кръстопътя на избора,

аз самият, в останалата част от действителността, която ми е неизвестна,

безполезно чакам себе си.

(Сюита)

Индивиди като Гьоте сигурно не са имали богат опит от подобно естество. Поради склонност или взето решение (гениалността е да решиш да бъдеш гениален и да го постигнеш) псевдоподите им са максимално протегнати във всички посоки. Обхващат всичко в един и същ диаметър, границата им е кожата, проектирана в духовен план на огромно отстояние. Не изглежда да изпитват нуждата да пожелаят онова, което започва (или продължава) отвъд изумителната сфера на техния обхват. Затова и са класици, приятел.

При амебата uso nostro 279непознатото се приближава от всички страни. Мога да знам много или да съм преживял много в някакъв определен смисъл, но тогава другото настъпва откъм онова, което ми липсва, и ме почесва по главата със студения си нокът. Лошото е, че ме чеше, когато не ме сърби, а когато ме засърби — когато бих искал да получа познание, — всичко наоколо е толкова застинало, толкова на мястото си, толкова пълно и масивно, и снабдено с етикети, та стигам дотам да повярвам, че съм сънувал, че съм си добре така, че се справям доста добре и не трябва да се оставям да ме отнася въображението.

(Последна сюита)

Въображението се възхвалява прекомерно. То, горкото, не може да отиде и сантиметър по-нататък от границата, очертана от псевдоподите. Отсам — голямо разнообразие, бъкащо от живот. Но в другото пространство, където духа космическият вятър, който Рилке усещал да минава над главата му, Дамата Фантазия не тича. Но detto 280.

(–4)

Животите, които завършват като литературните статии във вестници и списания, толкова пищни на първа страница, а накрая с подвита опашка, някъде там на трийсет и втора страница, между съобщения за разпродажби и реклами на пасти за зъби.

(–150)

Членовете на Клуба, с изключение на двама, твърдяха, че е по-лесно Морели да бъде разбран чрез цитати, отколкото чрез личните му криволици. Преди да напусне Франция (полицията не пожела да му поднови la carte de sejour 281), Вонг настояваше, че не си струва трудът да продължава да шамполионизира розетите на стареца, след като откри следните два цитата от Повел и Бержие:

Може би у човека има място, откъдето може да се възприеме цялата действителност. Тази хипотеза изглежда умопомрачителна. Огюст Конт е твърдял, че химическият състав на звездата никога няма да бъде опознат. На следващата година Бунзен изобретява спектроскопа.

• • • • • • • • • •

Езикът, както и мисълта, произтича от основаното на двузначността асиметрично функциониране на нашия мозък. Класифицираме с да и не, с положително и отрицателно. […] Единственото, което моят език доказва, е мудността на един светоглед, ограничен до двузначност. Тази недостатъчност на езика е очевидна и тя събужда дълбоко съжаление. Но какво да кажем за недостатъчността на самия интелект, основан на двузначността? Убягва му съкровеното съществуване на нещата, същността им. Може да открие, че светлината е едновременно непрекъсната и прекъсната, че молекулата на бензина установява двойни връзки между шестте си атома, които при все това взаимно се изключват, приема го, но не може да го разбере, не може да включи в собствената си структура реалността на дълбинните структури, които изучава. За да го постигне, би трябвало да промени състоянието си, би трябвало други механизми, различни от обичайните, да започнат да функционират в мозъка, основаното на двузначността мислене да бъде подменено от аналогично на нещата съзнание, което да приеме формите и да асимилира умонепостижимите ритми на дьлбинните структури…