Хулио Кортасар - Игра на дама

(–22)

Когато си изрежа ноктите или си измия главата, или просто сега, докато пиша, чувам гъргорене в стомаха си,

отново се връща усещането, че тялото ми е останало зад мен (не че повтарям грешките на дуализма, но правя разлика между мен и ноктите ми),

с тялото ни нещо не е наред, идва ни в по-малко или в повече (зависи).

Другояче казано: май заслужаваме по-добра машина. Психоанализата показва как наблюдаването на тялото създава ранни комплекси. (И Сартр, който във факта, че жената е „продупчена“, вижда екзистенциални последици, които слагат отпечатък на целия й живот.) Боли, като си помислиш, че вървим пред това тяло, но изпреварването е вече грешка и спънка и вероятно е безполезно, защото тези нокти, този пъп,

искам да кажа нещо друго, почти неуловимо: че „душата“ (моят аз-не-нокти) е душата на едно тяло, което не съществува. Може би душата е тласнала човека напред в неговата телесна еволюция, но се е уморила да го дърпа и продължава напред сама. Едва направила две крачки,

душата се разбива, ох, защото истинското тяло не съществува, и тя пада, пльос.

Горкичката, връща се вкъщи и т.н., но не е това, което аз Както и да е.

Дълъг разговор с Травълър за лудостта. Докато говорехме за сънищата, осъзнахме почти едновременно, че ако продължат още малко в будно състояние, определени структури на съня биха били обичайни форми на лудост. Сънувайки, ни е дадено да упражняваме гратис нашите способности за лудост. Едновременно с това подозираме, че всяка лудост е застинал сън.

Народна мъдрост: „Луд е горкият, мечтател, бълнува…“

(–46)

Според Аристофан на софиста е присъщо да измисля нови съждения.

Нека се опитаме да измислим нови страсти или да възпроизведем старите със същата интензивност.

Отново анализирам този извод, напомнящ за Паскал: истинската вяра се намира между суеверието и разюздаността.

Хосе Лесама Лима, „Трактати от Хавана“

(–74)

Морелиана

Защо пиша всичко това? Нямам ясни идеи, нямам даже идеи. Има откъслеци, импулси, блокове и всичко търси форма, тогава в играта влиза ритъмът и аз пиша в този ритъм, пиша чрез него, задвижен от него, а не от онова, което наричат мисъл и което прави прозата — литературна или друга. Първо има някакво неустановено състояние, подлежащо на определяне единствено чрез думата, тръгвам от този полумрак и ако това, което искам да кажа (ако това, което иска да се изкаже ), притежава достатъчно сила, веднага започва суингът , ритмично полюшване, и то ме изважда на повърхността, озарява всичко, съчетава тази неустановена материя и онзи, който я изстрадва, в някаква трета инстанция, ясна и едва ли не съдбовна — фразата, абзаца, страницата, главата, книгата. Това полюшване, този суинг, в който неустановената материя получава форма, за мен е единственото сигурно нещо, показващо, че тя е нужна, защото щом свърши суингът, разбирам, че нямам какво да кажа. И също така е единственото възнаграждение за моята работа — да усещам, че написаното от мен е като гърба на котка, когато я галиш: пропуква и плавно се извива нагоре. Така чрез писането се спускам във вулкана, доближавам се до Майките, свързвам се с Центъра, каквото и да е той. Да пиша, това е да рисувам моята мандала и в същото време да обикалям из нея, да измислям пречистването, докато се пречиствам, занимание на нещастен бял шаман с найлонови гащи.

(–99)

Как човекът е измислил душата, се вижда винаги когато се появява усещането за тялото като паразит, като червей, прикрепен към аза. Достатъчно е да почувстваш, че живееш (живеенето не само като приемане, като нещо-което-е-добре-да-се-случва), за да стане следното: дори най-близката и обичана част от тялото, например дясната ръка, да се превърне в предмет, включен по отвратителен начин в двойственото обстоятелство да не е аз и да ми е прикрепен.

Гълтам супата. После, докато чета, си мисля: „Супата е в мен, прибрал съм я в тази торба, която никога няма да видя — моя стомах“. Опипвам го с два пръста и усещам подутината, храната, която се преобръща там вътре. И аз съм това, чувал с храна в него.

Тогава се ражда душата: „Не, аз не съм това“.

И сега (нека най-сетне бъдем честни) да, аз съм това. С едно много хубаво измъкване, предназначено за употреба от по-деликатните: „Аз съм и това “. Или още едно стъпалце: „Аз съм в това“.

Чета „The Waves“ 276, тази дантела от пепел, притча от пяна. На трийсет сантиметра под очите ми супата бавно се движи из торбата на стомаха ми, един косъм расте на бедрото ми, една мастна киста недоловимо се появява на гърба ми.