Хулио Кортасар - Игра на дама

(–43)

И при Пола както винаги бяха ръцете. Свечеряване, умора от времето, изгубено по кафенетата в четене на вестници, които винаги са все същият вестник, и нещо като капак от бира, който лекичко го притиска в областта на стомаха. Човек е готов за какво ли не, може да попадне в най-лошите клопки на инерцията и занемареността и изведнъж една жена си отваря чантата, за да си плати кафето, и пръстите се заиграват за миг със заяждащата както обикновено закопчалка на чантата. Създава се впечатлението, че закопчалката пази входа към дома на зодиака, че когато пръстите на онази жена успеят да плъзнат тънката позлатена кукичка с едно недоловимо полузавъртане и механизмът се откачи, изригване ще заслепи посетителите, опиянени от перното и Тур дьо Франс, или по-скоро ще ги погълне, фуния от виолетово кадифе ще изтръгне света от рамките му — цялата Люксембургска градина, улица „Суфло“, улица „Гей Люсак“, кафенето „Капулад“, фонтана „Медичи“, улица „Мосю льо Пренс“, ще потопи всичко в едно последно бълбукане, оставило само една празна маса, отворената чанта, пръстите на жената, които вадят монета от сто франка и я подават на татко Рагон, докато Орасио Оливейра, естествено, напет и оцелял след катастрофата, се готви да каже каквото се казва по повод на големите катаклизми.

— О, знаете ли — отговори Пола. — Страхът не е силната ми страна.

Каза Oh, vous savez 267донякъде като сфинкса, преди да зададе гатанката, едва ли не извинително, не желаейки да злоупотребява с авторитет, за който се знае, че е голям. Говореше като жените в толкова романи, чиито автори не искат да губят време и влагат най-добрите описания в диалозите, като по този начин добавят полезното към приятното.

— Когато казвам страх — отбеляза Оливейра, седнал на пейката, покрита с червен плюш, отляво на сфинкса, — мисля преди всичко за обратната страна на нещата. Вие движехте ръката си, сякаш докосвахте някакъв предел, след който започва свят наобратно, където аз например бих могъл да се окажа вашата чанта, а вие — татко Рагон.

Очакваше Пола да се засмее и нещата да престанат да бъдат толкова засукани, но на Пола (после узна, че се казва Пола) тази възможност не й се стори достатъчно абсурдна. Когато се усмихваше, разкриваше малки и много равни зъби, леко притиснати от устните, покрити с ярко оранжево червило, но Оливейра все още беше при ръцете, както винаги го привличаха ръцете на жените, изпитваше нужда да ги докосва, да прокара пръсти по всяка фаланга, да проследи с движенията на японски кинезитерапевт недоловимите пътища на вените, да проучи състоянието на ноктите, да заподозре като хиромант къде са злокобните линии и благоприятните издатинки, да чуе грохота на луната, опрял до ухото си дланта на една малка ръка, леко влажна от любов или от чаша чай.

(–101)

— Разберете, след това…

— Res, non verba 268 — каза Оливейра. — Става дума за осем дни по седемдесет песос дневно, осем по седемдесет, петстотин и шейсет, да кажем петстотин и петдесет, с другите десет купете по една кока-кола на болните.

— Ще ми направите ли услугата да съберете веднага личните си вещи?

— Да, днес или утре, по-скоро утре, отколкото днес.

— Ето парите. Подпишете разписката, ако обичате.

— Не обичам. Просто ще я подпиша. Ecco 269.

— На съпругата ми й е толкова неприятно — каза Ферагуто, като му обърна гръб и завъртя цигарата между зъбите си.

— Женската чувствителност, критическата възраст, такива работи.

— Достойнството, господине.

— И аз това си мислех. Като говорим за достойнството, благодаря, че ме взехте в цирка. Беше забавно и имаше малко работа за вършене.

— Съпругата ми не е в състояние да го проумее — каза Ферагуто, но Оливейра вече беше на вратата. Един от двамата отвори очи или ги затвори. И вратата донякъде беше като око, което се отваряше или се затваряше. Ферагуто отново запали цигарата и пъхна ръце в джобовете. Мислеше какво да каже на този човек без никакви задръжки и никаква съвест, щом му се яви. Оливейра се остави да му сложат компреса на челото (значи той бе този, който затвори очи) и помисли какво ще каже на Ферагуто, когато нареди да го повикат.

(–131)

Близостта на семейство Травълър. Когато се разделям с тях във входа или при кафенето на ъгъла, изведнъж като че ли ме напада желанието да остана наблизо, да ги гледам как живеят, воайор без апетити, приятелски настроен, малко тъжен. Близост, каква дума, като я гледаш, просто ти се иска да я напишеш неправилно. Но коя друга дума би могла да доближи (в първото си значение) самата кожа на познанството, епителната причина Талита, Маноло и аз да бъдем приятели. Хората мислят, че са приятели, защото прекарват по няколко часа седмично на едно канапе, в едно кино, понякога в едно легло или защото им се е случило да вършат една и съща работа в офиса. Като момче, когато седяхме в кафенето, колко пъти илюзията за идентичност с другарите ми ни е карала да се чувстваме щастливи. Идентичност с мъже и жени, от които сме познавали само един аспект, един начин да се отдават, една страна. Спомням си с неподвластна на времето яснота буеносайреските кафенета, където за няколко часа успявахме да се освободим от семействата и от задълженията, навлизахме в задимената територия на доверието по отношение на самите нас и на приятелите, получавахме достъп до нещо, което ни даваше утеха в тленното, обещаваше някакво безсмъртие. И там, на двайсет години, изрекохме най-проникновените си думи, разбрахме кои са най-дълбоките ни привързаности, бяхме като богове над половинлитровата бутилка и сухия кубински ром. Небеса на кафенето, красиви небеса. След това улицата винаги беше като изгнание — и ангелът с огнения меч, който регулираше движението по „Кориентес“ и „Сан Мартин“. Към къщи, че е късно, към папките с делата, към съпружеското легло, към липовия чай за старата, към изпита вдругиден, към смешното гадже, което чете Вики Баум и за което ще се оженим, няма начин.