Хулио Кортасар - Игра на дама

От време на време в легиона на онези, които си пазят здраво задниците, се намира по някой, който не само иска да затвори вратата, за да се скрие от ритниците на традиционните три измерения, без да броим произтичащите от категориите на разума, от гнилия принцип на самодостатъчния разум и други безкрайни глупости, а освен това тези субекти вярват, заедно с други луди, че ни няма на този свят, че нашите родители гигантите са ни пуснали на пътното платно в посока, обратна на посоката на движение, и трябва да излезем оттам, ако не искаме да свършим като паметници или образцови дядовци, и че нищо не е загубено, ако в крайна сметка човек има смелостта да обяви, че всичко е загубено и трябва да се започне отново, като славните работници, които през една августовска утрин на 1907-а разбрали, че тунелът под Монте Браско не бил добре проектиран и ще се отклонят на повече от петнайсет метра от насрещния тунел с начална точка Дубливна, който копаели югославските работници. Какво направили славните работници? Славните работници оставили тунела така, както си е, излезли на повърхността и след няколко дни и нощи умуване из пиемонтските кръчми започнали да копаят за своя сметка и на свой риск в друга част на Браско и продължили, без да ги е грижа за югославските работници, като след четири месеца и пет дена стигнали до южната част на Дубливна за немалко учудване на един пенсиониран учител, видял ги да се появяват насред банята в дома му. Възхитителен пример, който би трябвало да последват работниците от Дубливна (макар че трябва да се признае, славните работници не им били съобщили за намеренията си), вместо упорито да се опитват да съединят своя с един несъществуващ тунел, какъвто е случаят с толкова поети, надвесили повече от половината си тяло през прозореца на гостната в късните часове на нощта.

И така, човек може да се смее и да мисли, че в случая не се говори сериозно, но ако се говори сериозно, смехът сам по себе си е прокопал повече полезни тунели, отколкото всичките сълзи на земята, макар и това да не им отърва на горделивците, заинатили се да вярват, че Мелпомена е по-плодовита от Кралица Маб. Веднъж завинаги трябва да постигнем несъгласие по този въпрос. Май има един изход, но този изход би трябвало да е вход. Може би има хилядолетно царство, но то не се постига с бягство от вражеския залп при атаката на крепостта. Този век и досега бяга от купища неща, търси вратички и понякога ги разбива. Какво става после, не се знае, някои сигурно са успели да надникнат и са загинали, мигновено изтрити от голямата черна забрава, други са се задоволили с едно малко бягство, къщичка извън града, литературна или научна специализация, туризъм. Бягствата се планират, технологизират, съоръжават се с Модулор или Пластмасова линия. Има кретени, които все още вярват, че пиянството може да бъде способ, или пък мескалинът, или хомосексуалността — нещо, каквото и да е, само по себе си великолепно или безполезно, само че глупашки въздигнато до система, до ключ за царството. Възможно е вътре в този свят да има друг, но няма да го открием, изрязвайки силуета му в баснословната врява на дните и на живота, няма да го открием нито в атрофията, нито в хипертрофията. Онзи свят не съществува, трябва да бъде създаден като феникса. Онзи свят съществува в този, но така, както водата съществува в кислорода и във водорода или както на страници 78, 457, 3, 271, 688, 75 и 456 от речника на испанския език на Кралската академия се намира необходимото за написване на определен единайсетсричен стих на Гарсиласо. Да кажем, че светът е фигура — тя трябва да бъде прочетена. Нека под прочитане разбираме да я породим. Кой се интересува от речника заради самия речник? Ако посредством сложна алхимия, осмоза и смесване на прости субстанции най-сетне на брега на реката се появи Беатриче, как да не подозираме, удивени, какво на свой ред би могло да се роди от нея? Колко безполезно е заниманието на човека, фризьор на самия себе си, повтарящ до пълно отвращение все същата подстрижка на всеки две седмици — слага все същата маса, прави отново все същите неща, купува все същия вестник, прилага все същите принципи към все същите конюнктури. Може и да има хилядолетно царство, но ако някога стигнем до него, ако сме него, то вече няма да се нарича така. Докато не отнемем на времето камшика на историята, докато не приключим с високомерието на толкова докато , ще продължаваме да възприемаме красотата като цел, покоя като desideratum 258, винаги от тази страна на вратата, където всъщност човек невинаги се чувства зле, където много хора постигат задоволителен живот, приятни ухания, добри заплати, висококачествена литература, стерео звук, и тогава защо да се тревожим, че светът вероятно е краен, че историята се приближава към оптималната си точка, че човешкият род излиза от Средновековието, за да навлезе в ерата на кибернетиката. Tout va très bien, madame la Marquise, tout va très bien, tout va très bien 259.