Хулио Кортасар - Игра на дама

По точно казано, Авила Санчес беше човек на мисълта и деиствието, на морала и културата. Ето такива са неговите заслуги.

Ако се обърнем към друк аспект от неговата личнос — аспектите са ньаколко, — естествено, ште се поколебаем, преди да надникнем ф часнийа му живот. Но понеже публична личнос като Авила Санчес ньама такъф, ште допуснем грешката, койато току-што споменахме, и ньама да скрием обратната страна на медала. С оглет на нашто призвание на биографи и историци, трьабва да се откажем от фсьакакви скрупули.

Запознахме се лично с Авила Санчес към 1936 г. в Линарес, штата Нуево Леон, а после ф Монтереи го посетихме в дома му, които изглеждаше благоденсваш и штаслиф. Слет години го посетихме ф Самора, където фпечатлението беше съфсем противоположно, осъзнахме, че домът му се распада, което стана седмици по-късно — първата му съпруга го напусна, а после децата му се распильаха. По-късно, ф Сан Луис Потоси, срешна една добра девоика, койато му отговори със симпатийа и се съгласи да се омъжи за него — така създаде фторо семеиство, което със себеотрицание го истърпьа по-дълго от първото и не го напусна.

Какво беше първото при Авила Санчес — умственото растроиство или алкохолизмът? Не знаем, но двете, съчетани, съсипаха живота му и станаха причина за смърта му. Прес последните си години боледуваше, бьахме го отписали със съзнанието, че е самубиец, които бързо върви към неизбежнийа си краи. Фатализмът надельава, когато се набльудават хора, толкова йасно насочени към скорошен и трагичен залес.

Покоинийат вьарваше в бъднийа живот. Ако го е открил, дано в него испита штастието, което — макар и с различни показатели — е обект на горештото желание на фсички хора.

(–52)

„Когато още се намирах в моята първа причина, аз нямах никакъв Бог […] Там аз имах себе си самия и нищо повече не исках. Каквото исках, това бях, и каквото бях, това исках, и стоях там неограничен от Бога и от всички неща […] Затова ние молим Бога да сме лишени от «Бога» и да схващаме и навеки да се наслаждаваме на истината там, където и върховните му ангели, и мухата, и душата са равни, там, където се намирах и исках, каквото бях, и бях, каквото исках […]“

Майстер Екхарт, проповед „Beati pauperes spiritu“ 256

(–147)

Морелиана

Каква е всъщност тази история с намирането на хилядолетното царство, Едем, някакъв друг свят? Всичко, което се пише в наше време и си струва да бъде прочетено, е ориентирано към тази носталгия. Комплекс на Аркадия, завръщане към великото лоно, back to Adam, le bon sauvage 257(и така нататък…), Изгубен рай, изгубен, защото те търся, аз, завинаги останал без светлина… И хайде давай с островите (вж. Музил) или с гурутата (ако човек има пари за самолета Париж-Бомбай), или просто вземаш чашка за кафе и я разглеждаш от всички страни, вече не като чаша, а като свидетелство за огромната магария, в която сме вкарани всички, да мислиш, че този предмет не е нищо друго освен чашка за кафе, когато и най-големият идиот сред журналистите, заели се да обобщят какво са квантите, Планк и Хайзенберг, ще се изпотрепе да ни обяснява в три колони, че всичко трепти и вибрира, и прилича на котка в очакване да направи големия скок към водород или кобалт, което ще ни обърне всички надолу с главата. Груб начин на изразяване, наистина.

Кафената чашка е бяла, добрият дивак е кафяв, Планк е голям германец. Зад всичко това (винаги зад, трябва да се убедим, че това е ключовата идея на модерната мисъл) — Раят, другият свят, поруганата невинност, която насляпо се търси през сълзи, земята Хуркалия. Всички я търсят по един или друг начин, всички искат да отворят вратата, за да отидат да играят. И не заради Едем, не толкова заради Едема сам по себе си, а единствено за да обърнат гръб на реактивните самолети, на физиономията на Никита или Дуайт, или Шарл, или Франсиско, на буденето с будилник, привикването към термометъра и вендузите, пенсионирането с ритник в задника (четирийсет години си налягаш задника, за да боли по-малко, но пак боли, върхът на обувката се забива все по-болезнено, при всеки ритник се задържа един миг по-дълго върху задника на горкия касиер или младши лейтенант, или учител по литература, или медицинска сестра), та казахме, че хомо сапиенс търси вратата не за да прекрачи в хилядолетното царство (макар че няма да е никак зле, всъщност няма да е зле), а само за да може да я затвори зад гърба си и да завърти задник като доволно куче със съзнанието, че обувката на шибания живот вече е зад него, рита затворена врата, и може с въздишка на облекчение да разкопчее горкото копче на задника си, да се изправи и да тръгне на разходка сред цветенцата в градината, и да седне да гледа някой облак поне пет хиляди години или двайсет хиляди, ако е възможно, и никой да не се ядосва, и ако може да си остане в градината да си гледа цветенцата.