Хулио Кортасар - Игра на дама

— Вдигни за малко глава, възглавницата ти е много ниска, ще я сменя.

— По-добре остави възглавницата на мира и ми смени главата — каза Оливейра. — Какво да се прави, хирургията е още в пелени.

(–88)

При една от срещите им в Латинския квартал Пола гледаше тротоара и почти всички гледаха тротоара. Трябваше да спре и да разгледа Наполеон в профил до прекрасна рисунка на Шартр, а малко по-далеч кобила с кончето си посред зелено поле. Авторите бяха две руси момчета и едно момиче индокитайче. Кутията от тебешири беше пълна с монети от по десет и двайсет франка. От време на време някой от художниците се навеждаше, за да усъвършенства един или друг детайл, и не беше трудно да се забележи, че в този миг даренията се увеличаваха.

— Прилагат системата на Пенелопа, но без да разплитат — каза Оливейра. — Тази госпожа например не си развърза връзките на кесията, докато малката Цонг Цонг не се хвърли на земята, за да пипне нещо по русокосата със сините очи. Харесва им някой да работи, това е факт.

— Цонг Цонг ли се казва? — попита Пола.

— Откъде да знам. Има хубави глезени.

— Толкова труд, а през нощта ще дойдат да почистят и край.

— Именно това му е хубавото. Цветните тебешири като есхатологична фигура, тема за дисертация. Ако чистачите на общината не приключат с всичко до сутринта, Цонг Цонг ще дойде лично с кофа вода. Истински свършва само онова, което всяка сутрин започва наново. Хората хвърлят монети, без да знаят, че ги мамят, защото всъщност тези картини никога не се изтриват. Сменят тротоара или цвета, но вече съществуват в една ръка, в кутия тебешири, в хитра система от движения. Строго погледнато, ако едно от тези момчета прекара утринта, размахвайки ръце във въздуха, ще заслужи десетте франка също както и ако рисува Наполеон. Обаче ни трябват доказателства. Ето ги. Пусни им двайсет франка, не бъди стисната.

— Вече им дадох, преди да дойдеш.

— Възхитително. Всъщност тези монети ги слагаме в устата на мъртвите — изкупителен обол. Почит към ефимерното, към това, че тази катедрала е видение от тебешир, което струя вода ще отнесе за секунда. Монетата е там, а катедралата ще се роди пак утре. Плащаме безсмъртието, плащаме трайността. No money, no cathedral. 251Ти да не си от тебешир?

Но Пола не отговори, той обгърна раменете й с ръка и тръгнаха надолу и нагоре по „Бул Миш“, преди бавно да се отнесат към улица „Дофин“. Един свят от цветни тебешири се въртеше около тях и ги включваше в своя танц — пържени картофи, нарисувани с жълт тебешир, вино с червен тебешир, сладостно бледо небе с небесносин тебешир с мъничко зелено откъм реката. Щяха да хвърлят още веднъж монета в цигарената кутия, за да отложат изчезването на катедралата, и със самия жест да я осъдят на изтриване, за да я има пак, да изчезне под струята вода, за да се завърне изпод тебеширите — черни, сини и жълти. Улица „Дофин“ бе нарисувана със сив тебешир, стълбището — прилежно с кафяв тебешир, стаята с убягващите линии, хитро изтеглени със светлозелен тебешир, пердетата — с бял тебешир, леглото с пончото, където бяха всички тебешири (Да живее Мексико!), любовта — с гладните тебешири на фиксажа, който да ги прикове в настоящето, любов с уханен тебешир, уста с оранжев тебешир, тъга и пресита с тебешири без цвят, които се носеха сред незабележимия прах и се наслагваха върху спящите лица, в натежалия тебешир на телата.

— Всичко се разпада, щом го хванеш, дори още щом го погледнеш — каза Пола. — Ти си като ужасна киселина, страхувам се от теб.

— Обръщаш прекалено много внимание на няколко метафори.

— Не е само това, което казваш, а начинът на… Не знам, като фуния е. Понякога ми се струва, че ще се плъзна в прегръдките ти и ще падна в кладенец. По-лошо е, отколкото да сънуваш, че падаш в бездна.

— Може би — каза Оливейра — донякъде си на прав път.

— О, остави ме на мира. Знам как да живея, разбираш ли. Живея си много добре така, както си живея. Тук, с моите неща и с моите приятели.

— Изброявай, изброявай. Това помага. Дръж се за имената, така няма да паднеш. Там е нощната масичка, пердето не е мръднало от прозореца, Клодет е все още на същия адрес, „Дантон“ № 34 или не знам си колко, майка ти ти пише от Екс-ан-Прованс. Всичко е наред.

— Плашиш ме, южноамериканско чудовище — каза Пола, притискайки се до него. — Бяхме се уговорили в моя дом да не се говори за…

— За цветни тебешири.

— За всичко това.

Оливейра запали една „Голоаз“ и погледна сгънатия лист на нощното шкафче.