Хулио Кортасар - Игра на дама

(–149)

Връзвам си обувките, доволен съм, подсвирквам си и изведнъж — нещастието. Но този път те хванах, тъга, усетих те преди каквато и да било намеса на ума, преди първото отрицателно съждение. Като сив цвят, който сякаш е болка и сякаш е стомахът. И почти едновременно (но след това, този път няма да ме измамиш) си проправи път разбираем репертоар, чиято първа обясняваща идея беше: „А сега да изживеем още един ден и т.н.“. Откъдето следва: „Тъжно ми е, защото … и т.н.“.

Мислите, издули платна под напора на основополагащия, задухал отдолу вятър (но отдолу е само физическо разполагане в пространството). Достатъчно е да се смени бризът ( но като е това, което го изпраща от един квадрант в друг? ) и на секундата се появяват щастливите лодчици с шарените си платна. „След цялата тази работа няма причина човек да се оплаква, приятел“ и други в този дух.

Събудих се и видях утринната светлина в процепите на щорите. Измъквах се от такива дълбини на нощта, че ми се догади от самия мен, от ужаса да надникна към един нов ден, представящ се по същия начин, с механичното си повтарящо се безразличие — осъзнаване, усещане за светлина, отваряне на очи, щорите, зората.

В тази секунда с вездесъщостта на полусънното състояние измерих ужаса на онова, което толкова удивлява и очарова религиите — вечното съвършенство на космоса, неспирното въртене на кълбото около оста си. Гадене, непоносимо усещане за принуда. Трябва да търпя факта, че слънцето изгрява всеки ден. Чудовищно е. Нечовешко е.

Преди да заспя отново, си представих (видях) една пластична, променяща се вселена, изпълнена с чудни случайности, еластично небе, слънце, което внезапно изчезва или остава неподвижно, или променя формата си.

Възжелах разпръскването на установените съзвездия, тази мръсна светлинна пропаганда на Тръста на Божествения часовникар.

(–83)

Едва започнал да амалира ноемата, на нея й се събираше клемисът и се впускаха в хидромурии, в диви амбони, в отчайващи сустали. Всеки път, когато той се опитваше да реламира инкопелусите, се заплиташе в жално гримадо и трябваше да енвулсионира с лице към новалото, усещайки как полека-лека арнилите се еспехуснираха, апелтронираха се постепенно, редуплимираха се, докато не останеше проснат като трималсиат от ергоманин, на когото са му паднали няколко филули от кариаконсия. И все пак това беше само началото, защото в определен момент тя си тордулираше ургалиите и му позволяваше нежно да доближи орфелуниите си. Едва смесили перата си, нещо подобно на улукорд ги енкресторираше, екстраюкстираше ги и ги задвижваше, и ето внезапно клинонът, конкулкантната естерфуроза на матриците, задъхантената устоплувия на оргумия, еспроемиите на мерпразъма в една свръхчомитическа агопауза. Евое! Евое! Волпосирани на гребена на стеналията, те се усещаха да балпарамират, перлинести и маруляви. Трокът трепереше, мариоперата се побеждаваха и всичко се превръщаваше в едно дълбоко пинисе, в ниолами от аргупростряни газени материи, в почти жестоки луски, които ги ордопенираха чак до края на гунфиите.

(–9)

(„Реновиго“, бр. 5)

Неприйатна изненада бе да прочетем ф „Ортографико“ новината, че на първи март ф Сан Луис Потоси е починал Адолфо Авила Санчес, генерал-лейтенант (повишиха го ф чин генерал, за да го накарат да мине ф остафка). Новината беше изненадвашта, заштото ньамахме информацийа, че е на легло. Разбира се, от извесно време насам го бьахме вкльучили ф каталога на наште прийатели самубиици и веднъш „Реновиго“ коментира ньакои набльудавани у него признаци. Само че Авила Санчес не избра револвер като антиклерикалнийа писател Гилермо Делора, нито въже като френскийа есперантис Иожен Ланти.

Авила Санчес беше човек, заслужаваш внимание и уважение. Тои беше доблестен воиник — чес за своита институцийа в областа на теорийата и на практиката. Имаше више разбиране за вьарнос и отиде на боиното поле. Беше културен човек — преподаваше науки на млади и стари. Беше мислител, имаше публикации по весниците и остави ньаколко неиздадени творби, между които и „Казармени максими“. Беше поет — с гольама лекота съчиньаваше стихове в ньаколко жанра. Беше творец с молиф и перо и ни дари своите творенийа. Беше лингвис и обичаше да превежда собствените си произведенийа на англииски, есперанто и други езици.