Хулио Кортасар - Игра на дама

Тъй като съм само това тяло, вече изгнило в която и да е точка от бъдещето, тези кокали, пишещи анахронично, усещам, че тялото изисква себе си, изисква от своето съзнание онова все още умонепостижимо действие, чрез което ще престане да бъде тленно. Тялото, което съм аз, има предварително съществуващо знание за едно състояние, в което, отричайки самото себе си и отричайки същевременно самия обективен корелат, ще успее със съзнанието си да се добере до такова състояние извън тялото и извън света, което ще бъде истинското постигане на битието. Моето тяло ще бъде, но не моето тяло Морели, не аз от хиляда деветстотин и петдесета, изгнил през хиляда деветстотин и осемдесета, моето тяло ще бъде, защото зад вратата от светлина (как да се назове тази обсадила ме увереност, долепена до лицето ми) битието ще е нещо друго, а не тела и , тела и души и, аз и другото, вчера и утре. Всичко зависи от… (задраскана фраза).

Меланхоличен завършек: Едно сатори е мигновено и решава всичко. Но за да се стигне до него, трябва да се извървят обратно и външната, и вътрешната история. Trop tard pour moi. Crever en italien, voire en occidental, c’est tout ce qui me reste. Mon petit café-crème le matin, si agréable… 247

(–33)

По едно време Морели беше замислил книга, която си остана на хвърчащи бележки. Най-добре я резюмираше следната бележка: „Психология, дума с вид на старица. Някакъв швед разработвал химическа теория на мисленето 248. Химия, електромагнетизъм, скрити потоци на живата материя, всичко странно напомня за понятието мана; така независимо от социалното поведение може да се предполага наличието на взаимодействие от друга природа — билярд, в който някои индивиди са играчи, други — топки, драма без едиповци, без растиняковци, без федри, безлична драма, доколкото съзнанието и страстите на действащите лица са ангажирани едва a posteriori. Като че ли подсъзнателните равнища са тези, които заплитат и разплитат кълбото хора, въвлечени в драмата. Или, за да направим кеф на шведа: като че ли определени индивиди влияят, без да имат подобно намерение, върху дълбоката химия на останалите и обратно, така че да се осъществят най-любопитни и обезпокоителни верижни реакции и преобразявания.

При това положение достатъчна е една внимателна екстраполация, за да се постулира група хора, която мисли, че реагира психологически в класическия смисъл на тази стара, стара дума, но която не е нищо повече от пример за този поток от жива материя и безкрайните взаимодействия на това, което по-рано сме наричали желания, симпатии, воля, убеждения, явяващи се тук като нещо несводимо към какъвто и да било разум и описание — чужди сили, които ни обитават и напредват в опита си да получат право на пребиваване в града, търсене, по-висше от самите нас като индивиди, използващо ни за своите цели, неясна нужда стадият на хомо сапиенс да бъде отпратен към… какъв хомо? Защото сапиенс е друга стара, стара дума, от онези, на които им трябва основно почистване, преди човек да се опита да ги използва в какъвто и да било смисъл.

Ако напиша тази книга, стандартното поведение (дори и най-необичайното — неговата луксозна категория) би било необяснимо с обичайния психологически инструментариум. Действащите лица биха изглеждали невменяеми или кръгли идиоти. Не че самите те биха били неспособни на обичайните challenge and response 249: любов, ревност, милосърдие и така нататък, а че при тях нещо, което хомо сапиенс носи на подсъзнателно равнище, ще си проправи път с много мъка, подобно на третото око 250, което с мъка примигва под челната кост. Всичко това би представлявало безпокойство, тревожност, непрекъснато усещане за откъснатост, територия, където психологическата причинност ще отстъпи объркана и марионетките ще се разкъсват, ще се обичат или ще се разпознават, без много-много да подозират, че животът се опитва да промени ключа си във и чрез тях, че един едва ли не умонепостижим опит се ражда в човека така, както в други времена са се родили ключът разум, ключът чувство, ключът прагматизъм. Че след всяко следващо поражение има приближаване към последната мутация и че човекът не е, а търси да бъде, проектира как да бъде, движейки се опипом между думи, поведение и опръскана с кръв радост, и други подобни реторики.“

(–23)

— Не мърдай — каза Талита. — Слагам ти студен компрес, а не сярна киселина.

— Все едно ме удря ток — каза Оливейра.

— Не говори глупости.

— Всичко блести пред очите ми, като във филм на Норман Макларън.