Хулио Кортасар - Игра на дама

— Ах, Оливейра, вие с Травълър сте ужасни — каза Куки. — Защо не направите, както казва съпругът ми? Аз тъкмо си мислех всички заедно да пием кафе.

— Да, приятел, защо не слезеш? — каза Овехеро сякаш случайно. — Бих искал да те попитам няколко неща от едни книги на френски.

— Оттук се чува много добре — каза Оливейра.

— Добре, старче — каза Овехеро. — Ти слез, когато искащи ние отиваме да закусим.

— Пресни кифлички — каза Кука. — Да отидем да направим кафе, Талита.

— Не ставайте глупава — каза Талита и в необикновената тишина, възцарила се след нейната забележка, погледите на Травълър и Оливейра се срещнаха — беше като сблъсък на две птици в полет, и паднаха вплетени един в друг на деветия квадрат, или поне така го усетиха с радост заинтересованите. По време на всичко това Кука и Ферагуто дишаха тежко и накрая Кука отвори уста, за да изкрещи „Що за нахалство!“, докато Ферагуто се пъчеше и мереше с поглед Травълър, който на свой ред гледаше жена си със смесица от възхищение и порицание, а Овехеро намери подходящия научен изход и каза сухо: „Histeria matinensis yugulata 244, да влезем, ще ви дам едни таблетки“, в момента, в който 18, нарушавайки заповедите на Реморино, излезе на двора, за да съобщи, че 31 била неразположена и че звънели по телефона от Мар дел Плата. Реморино го изхвърли грубо, което помогна на ръководството и на Овехеро да се евакуират от двора без прекомерна загуба на престиж.

— Ай, ай, ай — каза Оливейра, като се люлееше на прозореца, — а аз мислех, че фармацевтките били много възпитани.

— Даваш ли си сметка? — каза Травълър. — Беше страхотна.

— Пожертва се за мен — каза Оливейра. — Оная няма да й го прости и на смъртния си одър.

— Изобщо не ми пука — каза Талита. — „Пресни кифлички“, забележи.

— Ами Овехеро? — каза Травълър. — Книги на френски! Приятел, оставаше само да се опитат да те прикоткат с банан. Чудно ми е как не ги прати по дяволите.

Така беше, хармонията продължаваше невероятно, нямаше думи, с които да се отговори на добротата на ония двамата долу, които го гледаха и му говореха от дамата, защото Талита, без да го съзнава, беше застанала в третия квадрат, а единият крак на Травълър беше в шестия, така че единственото, което той можеше да направи, бе да размаха леко дясната си ръка — плах поздрав, и да продължи да гледа Мага Ману, като си казваше, че в края на краищата имаше някаква среща, макар че тя не можеше да продължи повече от този ужасно сладък миг, в който без съмнение най-доброто би било да се наведе леко напред и да се остави, пльос, край.

(–135)

— Припомням си някои понятия, за да се подготвя за идването на Адгал. Какво мислиш, да я заведа ли някоя вечер в Клуба? На Етиен и Роналд ще им хареса, толкова е луда.

— Заведи я.

— И на теб щеше да ти хареса.

— Защо говориш, все едно съм умрял?

— Не знам — каза Осип. — Наистина не знам. Но имаш такова изражение.

— Тази сутрин разказвах на Етиен много хубави сънища. Сега, докато описваше погребението с едни такива прочувствени думи, сънищата се смесиха с други спомени. Наистина трябва да е било трогателна церемония. Много е странно да съумееш да бъдеш едновременно на три места, но тази вечер ми се случва, трябва да е под влияние на Морели. Да, да, ще ти разкажа. Сега като си помисля, на четири места едновременно. Доближавам се до вездесъщостта, а оттам до лудостта… Имаш право, вероятно няма да се запозная с Адгал, доста преди това май ще бъда в кофата за боклук.

— Тъкмо дзен обяснява възможностите за състояние, предхождащо вездесъщостта, нещо подобно на това, което си изпитал, ако си го изпитал.

— Естествено, приятел. Връщам се едновременно от четири места: сънят от тази сутрин, който е още жив. Няколко интерлюдии с Пола, които ти спестявам, твоето толкова блестящо описание на погребението на детето, а сега осъзнавам, че в същото време отговарях на Травълър, един приятел от Буенос Айрес, който никога не разбра едни мои стихове, които започваха така, забележи: „Аз полусън, водолаз в умивалници“. А е много лесно, ако се позамислиш малко, току-виж ти си го разбрал. Когато се събудиш сред останките от привидян насън рай, които сега ти висят като косите на удавник — ужасна погнуса, тревожност, усещане за преходност, за измамността на всичко и най-вече за безполезност. Падаш навътре и докато си миеш зъбите, наистина си водолаз в умивалници, бялата мивка сякаш те всмуква, като че ли се плъзгаш в тази дупка, която поглъща налепите по езика ти, сополите ти, гурелите, пърхота, слюнката ти, и се оставяш да те погълне с надеждата, че може би ще се върнеш към другото, към онова, което си бил, преди да се събудиш, то все още се носи, то е в теб, в самия теб, но си отива… Да, за миг падаш навътре, докато защитните механизми на будното състояние — ах, какъв хубав израз, ах, този език — не се задействат, за да те задържат.