Хулио Кортасар - Игра на дама

— Престанете вече — изкрещя Травълър на онези, които отново удряха по вратата. — Ама в тази лудница не може да се говори спокойно.

— Голяма работа си, братче — каза Оливейра трогнат.

— При всички положения — каза Травълър, доближавайки още малко стола — няма да отречеш, че този път се оля. Превъплъщенията и другите щуротии са нещо много хубаво, но шегичката ти с нас ще ни струва работата на всички и аз съжалявам най-вече заради Талита. Ти можеш да говориш каквото си искаш за Мага, ама моята жена си я храня аз.

— Имаш пълно право — каза Оливейра. — Човек забравя, че е на служба, и други такива работи. Искаш ли да поговоря с Ферагуто. Ей там е, до фонтана. Извинявай, Ману, не исках Мага и ти…

— Сега нарочно ли я наричаш Мага? Не лъжи, Орасио.

— Знам, че е Талита, но преди миг беше Мага. Тя е и двете, както ние с теб.

— Ето това се нарича лудост — каза Травълър.

— Всичко се нарича по някакъв начин, ти си го избираш и готово. Ако ми позволиш, ще обърна малко внимание на онези вън, защото не издържат вече.

— Аз си тръгвам — каза Травълър и стана.

— По-добре — каза Оливейра. — Много по-добре е да си отидеш, а аз ще говоря оттук с теб и с другите. Много по-добре е да си отидеш и да не прегъваш колене, както правиш в момента, защото аз ще ти обясня точно какво ще се случи, на теб, който обожаваш обясненията като всеки наследник на петте хиляди години. Само да ми се хвърлиш отгоре с приятелството и с диагнозата си, ще отскоча встрани — не знам дали помниш времето, когато тренирах джудо с момчетата от улица „Анчорена“ — и като резултат ти ще излетиш от прозореца и ще станеш на пюре в четвъртия квадрат, и то ако имаш късмет, защото най-вероятно няма да стигнеш по-далеч от втория.

Травълър го гледаше и Оливейра видя, че очите му се пълнят със сълзи. Направи жест, като че ли отдалеч го гали по косата.

Травълър изчака още секунда, след това отиде до вратата и я отвори. Реморино понечи да влезе (отзад се виждаха още двама санитари), той го хвана за раменете и го хвърли назад.

— Оставете го на мира — нареди той. — След малко ще е добре. Трябва да остане сам, какво толкова се е случило, по дяволите.

Като се абстрахира от диалога, който бързо се превърна в тетралог, хексалог, додекалог, Оливейра затвори очи и реши, че всичко си е много добре така и че Травълър наистина му е брат. Чу тряскането, с което се затвори вратата, отдалечаващите се гласове. Вратата се отвори отново заедно с клепачите му, които се вдигаха с мъка.

— Пусни резето — каза Травълър. — Нямам им особено доверие.

— Благодаря — каза Оливейра. — Слез на двора, Талита е много разтревожена.

Мина под малкото оцелели конци и пусна резето. Преди да се върне до прозореца, пъхна лице под водата на мивката и пи като животно — гълташе, лижеше и пръхтеше. Отдолу се чуваха заповедите на Реморино, който изпращаше болните по стаите им. Когато отново се показа на прозореца, свеж и спокоен, видя, че Травълър е до Талита и е сложил ръка на кръста й. След това, което Травълър бе направил току-що, всичко беше като прекрасно чувство на помирение и тази неуместна, но жива и присъстваща в този миг хармония не можеше да бъде нарушена, вече не можеше да бъде подправена, всъщност Травълър бе това, което би трябвало да бъде той с малко по-малко от проклетото си въображение, беше човекът на територията, непоправимата грешка на заблудения животински вид, но колко красота имаше в грешката и в петте хиляди години измамна и неустойчива територия, колко красота в тези очи, които се бяха изпълнили със сълзи, и в този глас, който го беше посъветвал: „Пусни резето нямам им особено доверие“, колко любов в тази ръка, прегърнала кръста на жената. „Може би — помисли си Оливейра, докато отговаряше на приятелските жестове на доктор Овехеро и на Ферагуто (не толкова приятелски) — единственият възможен начин да се измъкнеш от територията е да потънеш до шия в нея.“ Знаеше, че едва намекнал за това (още веднъж, това е), ще съзре образа на мъж, който води за ръка някаква старица по мразовити дъждовни улици. „Знае ли човек — каза си той. — Знае ли човек, ако не бях останал на ръба, а може и да е имало преход. Ману сигурно би го открил, идиотското е, че Ману никога няма да го потърси, докато аз напротив…“

— Оливейра, приятелю, защо не слезете да пием кафе — предлагаше Ферагуто при видимото неодобрение на Овехеро. — Вече спечелихте баса, не мислите ли? Вижте я Кука колко се безпокои…

— Не се тревожете, госпожо — каза Оливейра. — Вие с вашия опит от цирка не би трябвало да се плашите от щуротиите ми.