Хулио Кортасар - Игра на дама

— Мамка ти мръсна — нареждаше Травълър, като размахваше ръце в тъмнината и сваляше от себе си конците, които бяха навсякъде. — Светни, мамка ти.

— Все още не се е строполил на пода — уведоми я Оливейра. — Лагерите не си вършат работата.

— Не се надвесвай така! — изкрещя Талита и вдигна ръце. С гръб към прозореца и обърната настрани глава, за да може да я вижда и да й говори, Оливейра все повече и повече се навеждаше назад. Кука Ферагуто тичешком излезе на двора и едва в този миг Оливейра осъзна, че вече не е нощ, пеньоарът на Кука бе в същия цвят като камъните в двора, като стените на аптеката. Оливейра си позволи да проучи фронта на военните действия, погледна към тъмната стая и установи, че въпреки трудностите при офанзивата Травълър бе решил да затвори вратата. Чу между две псувни шума от падането на резето.

— Така ми харесва, приятел — каза Оливейра. — Самички на ринга като мъже.

— Да ти сера в душата — каза Травълър вбесен. — Обувката ми е подгизнала, най-отвратителното нещо на света. Поне светни, нищо не се вижда.

— Изненадата в битката при Канча Раяда е била подобна — каза Оливейра. — Разбираш, че няма да пожертвам предимствата на моето положение. Бъди благодарен, че ти отговарям, защото и това не биваше да правя. И аз съм ходил на стрелбище „Тиро Федерал“, приятел.

Чу Травълър да диша тежко. Вън се блъскаха врати, гласът на Ферагуто се примесваше с други въпроси и отговори. Силуетът на Травълър ставаше все по-доловим, всичко се очертаваше и заставаше на мястото си, пет легена, три плювалника, десетки лагери. Вече почти можеха да се гледат на тази светлина, подобна на гълъба в ръцете на лудия.

— И така — каза Травълър, като вдигна падналия стол и неохотно седна. — Можеш ли да ми дадеш някакво обяснение за тази бъркотия?

— Ще бъде доста трудно, приятел. Говоренето, както знаеш…

— Ти подбираш такива моменти, за да кажеш нещо, че просто не е за вярване — каза Травълър ядосано. — Ако не сме яхнали две дъски при четирийсет и пет градуса на сянка, ме хващаш с подгизнал крак и целия оплетен в тези гадни конци.

— Позициите ни обаче винаги са симетрични — каза Оливейра. — Като двама близнаци, които се люлеят на люлка ту нагоре, ту надолу. Или просто като човек пред огледалото. Това не ти ли привлича вниманието, doppelgänger 241?

Травълър не отговори, извади цигара от джоба на пижамата си и я запали, докато Оливейра извади друга и я запали почти едновременно с него. Погледнаха се и се разсмяха.

— Напълно си луд — каза Травълър. — Този път няма какво да го увъртаме. Виж, да си въобразиш, че аз…

— Хайде, остави въображението на мира — каза Оливейра. — Ограничи се само да отбележиш, че аз съм взел мерки, но ти пък дойде. Не друг. Ти. В четири сутринта.

— Талита ми каза и ми се стори… Ама ти наистина ли мислиш…?

— Може би в последна сметка така и трябва, Ману. Ти си мислиш, че си станал, за да дойдеш да ме успокоиш, да ми вдъхнеш увереност. Ако аз спях, щеше да влезеш без проблеми, както за никого не е трудно да се доближи до огледалото, естествено, доближава се спокойно до огледалото с четка в ръка и, представи си, че вместо четка държи онова, което носиш в джоба на пижамата си…

— Винаги го нося, приятел — каза Травълър възмутен. — Да не мислиш, че тук сме в детска градина? Това, че ти ходиш невъоръжен, е, защото просто си неразумен.

— Както и да е — каза Оливейра, като отново седна на перваза на прозореца и поздрави с ръка Талита и Кука, — какво мисля аз по въпроса почти няма значение с оглед на онова, което трябва да се случи, независимо дали ни харесва, или не. От доста време ти и аз сме като куче, което се върти в кръг и си гони опашката. Не че се мразим, напротив. Някои други неща ни използват, за да си играят играта, бялата пешка и черната пешка, нещо такова. Да кажем, че има два начина едната да бъде премахната от другата или обратното.

— Аз не те мразя — каза Травълър. — Ти просто така си ме притиснал към стената, че не знам какво да правя по-нататък.

— Mutatis mutandis 242 — ти ме чакаше на пристанището с нещо подобно на бяло знаме, призоваващо към примирие, тъжен призив към забрава. И аз не те мразя, братко, но те разобличавам, а това ти наричаш притискане до стената.

— Аз съм жив — каза Травълър, като го гледаше в очите. — Да си жив винаги изглежда като цена на нещо. А ти не искаш да платиш нищо. Никога не си искал. Нещо като екзистенциален катар, един от чистите. Или Цезар, или нищо, този тип крайност. Мислиш ли, че аз по свой начин не ти се възхищавам? Мислиш ли, че не ти се възхищавам, че не си се самоубил? Ти си истинският doppelgänger , защото сякаш нямаш плът, а само воля под формата на ветропоказател, там горе. Искам това, искам онова, искам севера и юга, и всичко едновременно, искам Мага, искам Талита, и тогава господинът отива в моргата и залепва целувка на жената на най-добрия си приятел. Всичко това, защото действителността и спомените му се смесват по един твърде неевклидов начин.