Хулио Кортасар - Игра на дама

Все пак имаше още миг спокойствие, защото 18 не идваше, а той трябваше да напълни легените и плювалниците и да ги разположи в защитна линия, малко по-назад от първата преграда от конци (съществуваща все още на теория, но перфектно планирана), и, пробвайки възможностите за офанзива, да проучи евентуалното падане на първата линия и ефикасността на втората линия. Между пълненето на два легена Оливейра напълни умивалника със студена вода, потопи лицето и ръцете си и си намокри врата и косата. Пушеше непрекъснато, но не стигаше дори до средата на цигарата — отиваше до прозореца, хвърляше я и палеше друга. Фасовете падаха върху дамата и Оливейра изчисляваше така, че всяко светещо око да погори за малко върху различен квадрат; беше забавно. В тези мигове му хрумваха чужди мисли, dona nobis pacem 240, нека богаташът, който те издържа, още дълго има пари , такива неща, или пък внезапно му се стоварваха откъслеци мисловна материя, нещо средно между понятие и чувство, например че да се барикадира е най-голямата глупост и че единствената наистина неразумна и поради това подходяща, а може би и ефективна тактика би било нападението, а не защитата, предприемането на обсада, вместо да седи тук и да трепери, да пуши и да чака 18 да се върне с лагерите; но тази мисъл не се задържаше, както и цигарите, ръцете му трепереха и той знаеше, че му остава само това и нищо друго; внезапно изплуваше друг спомен, сякаш надежда, една фраза, в която някой казваше, че часовете на сън и на будно състояние все още не са се обединили в една цялост, а после следваше смях — той го слушаше, като че ли не бе неговият, и гримаса, която надлежно показваше, че тази цялост е твърде далече и че нищо от сънното състояние няма да му послужи при будното, и обратното. Да нападне Травълър като най-добра защита бе възможност, но означаваше да завладее онова, което все по-осезаемо усещаше като черна маса, една територия на спящи хора, където изобщо никой не очаква да бъде нападнат по това време на нощта, и то по несъществуващи причини от типа черна маса. Все пак докато го усещаше така, на Оливейра му бе неприятно, че го е формулирал като черна маса, усещането беше като за черна маса, но по негова собствена вина, а не по вина на територията, където спеше Травълър, затова бе по-добре да не използва толкова отрицателно натоварени думи като черна маса и да го нарече просто територия, понеже човек в крайна сметка винаги назовава някак си своите усещания. Трябва да се каже, че територията започваше оттатък неговата стая, и да се напада територията не беше препоръчително, като се има предвид, че мотивите за нападението бяха непонятни и неподлежащи на интуитивно разбиране от страна на територията. Но ако той се барикадира в стаята си, а Травълър дойде да го нападне, никой няма да може да твърди, че Травълър не осъзнава какво прави, и нападнатият от своя страна си даваше сметка за ситуацията и предприемаше съответните приготовления, предпазни мерки и лагери, каквото и да представляваха последните.

Междувременно можеше да стои на прозореца и да пуши, докато изучава разположението на легените с вода и на шнуровете, както и да мисли за целостта, подложена на такова изпитание заради конфликта на територията със стаята. Оливейра винаги щеше да изпитва болка, че дори не може да си създаде представа за тази цялост, която друг път наричаха център, и поради липсата на по-точни очертания я свеждаше до образи като черен вик, кибуц на желанието (вече толкова далече, този кибуц, появил се веднъж в часовете след полунощ и след много червено вино) и дори живот, достоен за това име, защото (почувства го, докато хвърляше цигарата в петия квадрат) досега е бил достатъчно нещастен, че да си представи като възможен един живот, достоен за това име, но изграден от най-различни недостойни неща, извършени абсолютно съзнателно. Нищо от горното не можеше да се облече в мисъл, но в замяна на това се усещаше като свиване на стомаха, територия, дълбоко или спазматично дишане, изпотяване на дланите, запалване на поредната цигара, внезапна болка в червата, жажда, безмълвни викове, които експлодираха като черна маса в гърлото (винаги имаше по някоя черна маса в тази игра), желание за сън, страх от заспиване, тревожност, образи на гълъб, който някога е бил бял, шарени парцали на дъното на нещо, което би могло да е преход, Сириус нависоко в отвора на една шатра, и стига, приятел, моля те, стига, но беше хубаво да се почувстваш дълбоко там в хода на някакво неизмеримо време, да не мислиш за нищо, само да бъдеш онова там с клещи, впити в стомаха ти. Онова срещу територията, будното срещу сънното състояние. Да кажеш будното срещу сънното състояние обаче означаваше отново да навлезеш в диалектиката, да съзреш още веднъж, че няма и най-далечна надежда за цялост. Затова появата на 18 с лагерите беше чудесен повод да продължи с подготовката за защита точно в три и двайсет или горе-долу тогава.