Хулио Кортасар - Игра на дама

Номер 18 притвори зелените си зловещо красиви очи и развърза хавлиената кърпа, в която носеше лагерите. Каза, че бил шпионирал Реморино и че Реморино бил толкова зает с 31, 7 и 45, че дори нямало да му хрумне да се качи на втория етаж. Най-вероятно болните бяха оказали съпротива на терапевтичните новости, които Реморино се опитваше да им приложи, така че раздаването на хапчета и слагането на инжекции щеше да отнеме доста време. И така, Оливейра реши да не губи повече и секунда и след като нареди на 18 да разпръсне лагерите по най-подходящия начин, се зае да проверява ползата от пълните с вода легени: отиде до коридора, преодолявайки страха от мисълта да излезе от стаята и да се потопи във виолетовата светлина в коридора, после отново влезе със затворени очи — представяше си, че е Травълър, и ходеше като Травълър с леко обърнати навън стъпала. На втората крачка (въпреки че знаеше) стъпи с левия крак в пълен с вода плювалник и при рязкото изваждане на крака си ритна плювалника, който за щастие падна на леглото и не вдигна никакъв шум. Номер 18, който лазеше под бюрото и разпръскваше лагери, се изправи с един скок и притваряйки зелените си зловещо красиви очи, го посъветва да насипят повече лагери между двете линии с легени, за да допълнят изненадата от студената вода с възможността за грандиозно падане. Оливейра не каза нищо, но го остави да прави каквото си знае, и когато отново сложи пълния с вода плювалник на мястото му, започна да навива един черен шнур на резето. Опъна шнура до бюрото и го върза за облегалката на стола, а него закрепи само на два крака, като го подпря странично на ръба на бюрото — достатъчно бе някой да понечи да отвори вратата и столът щеше да падне на пода. Номер 18 излезе в коридора, за да направи проба; а Оливейра задържа стола, за да не се вдигне шум. Започваше да му пречи приятелското присъствие на 18, който от време на време притваряше зелените си зловещо красиви очи и се опитваше да му разкаже историята на своето постъпване в клиниката. Наистина беше достатъчно да сложи пръст на устните си и 18 млъкваше засрамено и оставаше пет минути опрял гръб на стената, но Оливейра му подари нова кутия цигари и му каза да отива да спи, без да го види Реморино.

— Оставам с вас, докторе — каза 18.

— Не, върви си. Аз ще се защитя добре.

— Трябва ви Heftpistole, казах ви. Слага телчета навсякъде, а конците се прикрепят по-добре така.

— Ще се оправя, приятел — каза Оливейра. — Върви да спиш, и за това съм ти благодарен.

— Добре, докторе, дано имате късмет.

— Чао, приятни сънища.

— Внимавайте с лагерите, те не прощават. Оставете ги както са си и ще видите.

— Добре.

— Ако все пак решите, че ви трябва Heftpistole, обадете ми се, 16 има.

— Благодаря. Чао.

В три и половина Оливейра приключи с опъването на конците. Номер 18 беше отнесъл със себе си думите или поне жеста, с който от време на време се поглеждаха един друг или си подаваха цигари. В почти пълен мрак, понеже беше увил настолната лампа в някакъв зелен пуловер, който тя полека-лека прогаряше, бе странно как ходи насам-натам с конците като паяк — странно — от леглото до вратата, от мивката до гардероба, като всеки път опъваше пет-шест конеца и отстъпваше особено внимателно, за да не настъпи лагерите. Накрая щеше да се окаже притиснат между прозореца, едната страна на бюрото (заемащо ъгъла на стената отдясно) и леглото (долепено до лявата стена). Между вратата и последната линия бяха опънати последователно конците, които трябваше да бият тревога (от резето до наклонения стол, от резето до един пепелник с реклама на „Мартини“, закрепен на ръба на умивалника, и от резето до едно чекмедже на гардероба, пълно с книги и документи и опряно само в единия си край), пълните с вода легени оформяха две неравни защитни линии, ориентирани, общо взето, от ляво на дясно, тоест от мивката към гардероба — първа линия, и от краката на леглото към краката на бюрото — втора линия. Оставаше само един свободен метър между последната редица пълни с вода легени, над която бяха опънати многобройни конци, и стената с прозореца, който гледаше към двора (два етажа по-надолу). Оливейра седна на края на бюрото, запали друга цигара и се загледа през прозореца, в един момент си съблече ризата и я пъхна под бюрото. Сега вече не можеше да пие вода дори и да беше жаден. Остана така, по потник, пушеше и гледаше към двора, но вниманието му беше насочено към вратата, макар че от време на време се разсейваше в мига, когато хвърляше фаса си върху дамата. Не беше чак толкова зле, въпреки че ръбът на бюрото беше твърд, а миризмата на изгоряло от пуловера беше отвратителна. Най-накрая угаси лампата и постепенно забеляза как под вратата се очертава виолетова ивичка, тоест при идването на Травълър гумените му обувки щяха да прекъснат на две места виолетовата черта — неволен сигнал за началото на атаката. Когато Травълър отвореше вратата, щяха да се случат няколко неща, а можеха да се случат и много други. Първите бяха механични и предопределени, обусловени от идиотската зависимост на следствието от причината: столът зависи от конеца, резето — от ръката, ръката — от волята, волята — от… И оттук следваха другите неща, които можеха да се случат или да не се случат, според това дали сгромолясването на стола върху пода, разбиването на пепелника с надпис „Мартини“ на пет-шест парчета и падането на чекмеджето на гардероба ще повлияят по един или друг начин на Травълър и дори на самия Оливейра, защото сега, докато палеше друга цигара от фаса на предишната и хвърляше фаса, така че да падне на деветия квадрат, а виждаше, че пада на осмия и отскача до седмия, шибан фас, може би сега беше моментът да се запита какво ще направи, когато вратата се отвори и половината спалня отиде по дяволите, и се чуе приглушеното възклицание на Травълър, ако е възклицание и ако е приглушено. Всъщност постъпи глупаво, като отказа Heftpistole, защото освен лампата, която изобщо не беше тежка, и стола в ъгъла при прозореца нямаше изобщо никакъв арсенал за защита, а с лампата и стола нямаше да стигне далеч, ако Травълър успееше да пресече двете линии легени с вода и не се подхлъзнеше на лагерите. Но той нямаше да успее, цялата стратегия се състоеше в това, оръжията за защита не можеха да бъдат същите като оръжията за нападение. Конците например щяха да направят ужасно впечатление на Травълър, когато тръгне напред в мрака и усети как се множат като неуловима съпротива, докосвайки лицето, ръцете и краката му — той щеше да изпита непреодолимото отвращение на човек, заплел се в паяжина. Ако се предположи, че се освободи с два скока и изтръгне всички конци, ако се предположи, че не стъпи в някой пълен с вода леген и не се подхлъзне на някой лагер, в крайна сметка ще стигне до сектора при прозореца и въпреки тъмнината ще разпознае неподвижния силует на ръба на бюрото. Беше малко вероятно да стигне дотам, но ако стигнеше, без съмнение Оливейра изобщо нямаше да има нужда от Heftpistole — не толкова заради това, че 18 спомена някакви телчета, а защото нямаше да има среща, както може би си я бе представял Травълър, а нещо съвсем различно, нещо, което той не е в състояние да си представи, но го знае толкова сигурно, все едно го вижда или го изживява, плъзгане на идваща отвън черна маса срещу нещо, което той знаеше, без да го знае, неподлежащо на изчисление разминаване между черната маса Травълър и това тук, пушещо на ръба на бюрото. Нещо като будното състояние срещу сънното (часовете, прекарани в сънно и в будно състояние, бе казал някой някога, все още не се бяха слели в една цялост), но да се каже будното състояние срещу сънното, означаваше да се приеме окончателно, че не съществува никаква надежда да бъде постигната целостта. И обратното, можеше да стане така, че идването на Травълър да се превърне в нещо като крайна точка за още един опит за скок от едното към другото и в същото време от другото към едното, но именно този скок би бил обратното на сблъсъка, Оливейра бе сигурен, че територията Травълър не може да стигне до него дори да се хвърли отгоре му, да го удря, да раздере потника му, да се изплюе в очите и в устата му, да му извие ръцете и да го хвърли през прозореца. Ако Heftpistole (18 обясняваше, че подшивало или нещо подобно) е напълно безполезно средство срещу територията, то каква стойност би имал ножът на Травълър или юмрукът на Травълър — нещастни подобия на Heftpistole, неспособни да преодолеят непреодолимата дистанция от едно тяло до друго тяло, когато едното тяло ще започне да отрича другото или пък другото — едното? Ако Травълър бе в състояние да го убие (не току-така устата му беше пресъхнала и дланите му отвратително се потяха), всичко обаче го водеше към отричането на тази възможност в плоскост, където хрумването действително не би имало друго потвърждение освен потвърждението на убиеца. Но още по-хубаво беше да чувства, че убиецът не е убиец, че дори територията не е територия — да отслаби, да смали, да подцени територията, за да може след толкова оперетни сцени и разбиващи се на пода пепелници да останат само шумът и незначителните последствия. Ако намираше опора (борейки се срещу страха) в тази тотална отчужденост по отношение на територията, тогава защитата беше най-доброто нападение, най-опасното пронизване щеше да дойде от ръкохватката, не от острието. Но какво печелиш от метафори по това време на нощта, когато единственото достатъчно разумно неразумно нещо бе да оставиш очите ти да наблюдават виолетовата линия под вратата, линията термометър на територията.