Хулио Кортасар - Игра на дама

В четири без десет Оливейра се изправи, раздвижи рамене, за да се отърси от схващането, и отиде да седне на перваза на прозореца. Беше му забавно да мисли, че ако има късмета да полудее тази нощ, ликвидирането на територията Травълър щеше да е абсолютно. Разрешение, което изобщо не отговаряше на самолюбието му и на намерението му да се съпротивлява на каквато и да е възможност да се предаде. Както и да е, представата Ферагуто да го вписва в регистъра на пациентите, да му слага номер и шпионка на вратата, през която да го наблюдават нощем… И Талита да му приготвя лекарства в аптеката, да минава много внимателно през двора, за да не настъпи дамата, за да не настъпи никога вече дамата. Да не говорим за Ману, бедничкия, ужасяващо неутешим от своята несръчност и абсурдния си опит. С гръб към двора и полюлявайки се опасно на перваза на прозореца, Оливейра усети, че страхът започва да изчезва и че това е лошо. Не отделяше очи от ивицата светлина, но с всяко вдишване изпитваше задоволство, най-сетне без думи, което нямаше нищо общо с територията, и радостта бе именно това, усещането, че територията отстъпва. Нямаше значение докога, с всяко вдишване топлият въздух, идващ от света, го помиряваше с него, както вече се беше случвало някой и друг път в живота му. Даже нямаше нужда да пуши, за няколко минути бе постигнал мир със себе си, а това бе все едно да зачеркне територията, да победи, без да има битка, да пожелае да заспи най-сетне в събуждането, на това острие, където будното и сънното състояние смесваха първите си води и откриваха, че водите не са различни; това, разбира се, не беше добре, разбира се, трябваше да се спре: два черни сектора рязко щяха да пресекат ивицата виолетова светлина и щеше да последва досадно драскане по вратата. „Ти си го търсеше — помисли си Оливейра и се плъзна, докато не се долепи до бюрото. — Истината е, че ако бях продължил още миг така, щях да падна с главата надолу върху дамата. Влез най-сетне, Ману, в крайна сметка или ти не съществуваш, или аз не съществувам, или сме такива идиоти, че вярваме в това и ще се избием, братче, този път наистина, няма пет-шест.“

— Хайде, влизай — произнесе на глас, но вратата не се отвори. Лекото драскане продължаваше, може би бе просто съвпадение, че долу до фонтана имаше някой, някаква жена в гръб, с дълга коса, отпуснала ръце, съзерцаваща струята вода. По това време и в този мрак би могла да бъде както Мага, така и Талита или която и да е от лудите, дори Пола, ако се позамисли човек. Нищо не му пречеше да гледа обърнатата в гръб жена, тъй като ако Травълър реши да влезе, защитните механизми ще се задействат автоматично и ще има предостатъчно време да престане да гледа към двора и да се изправи срещу него. Все пак беше доста странно, че Травълър продължава да драска по вратата, като че ли за да се убеди, че той спи (не можеше да бъде Пола, понеже вратът на Пола бе по-къс, а бедрата — по-релефно очертани), освен ако и Травълър от своя страна не беше разработил специална система за нападение (можеше да бъде Мага или Талита, толкова си приличаха, още повече нощем и от втория етаж), предназначена да-го-извади-от-предначертаните-му-квадрати (поне от първия до осмия, защото не бе преминал отвъд осмия, никога нямаше да стигне Небето, никога нямаше да влезе в кибуца). „Какво чакаш, Ману — помисли си Оливейра. — За какво ни е всичко това.“ Разбира се, че беше Талита, сега гледаше нагоре и отново застана неподвижно, когато той подаде голата си ръка през прозореца и уморено помаха.

— Приближи се, Мага — каза Оливейра. — Оттук толкова приличаш на нея, че човек може да те нарече така.

— Затвори този прозорец, Орасио — помоли го Талита.

— Не мога, ужасно мие горещо, а съпругът ти така драска по вратата, че направо страх да те хване. Ето това го наричат съвкупност от дразнещи обстоятелства. Но ти не се тревожи, вземи едно камъче и опитай пак, казва ли ти някой, може някога…

Чекмеджето, пепелникът и столът се стовариха едновременно на пода. Леко снишен, Оливейра погледна заслепен виолетовия правоъгълник на мястото на вратата, движещото се черно петно и чу проклятието на Травълър. Шумът сигурно бе разбудил всичко живо.

— Абе, нещастнико — каза Травълър, застанал неподвижно на вратата. — Да не искаш шефът да ни изрита всички?

— Чете ми конско — Оливейра уведоми Талита. — За мен той винаги е бил като баща.

— Моля те, затвори прозореца — каза Талита.

— Няма нищо по-необходимо от един отворен прозорец — каза Оливейра. — Чуй го мъжа ти, усеща се, че е стъпил във водата. Лицето му сигурно е оплетено в конци, не знае какво да прави.