Хулио Кортасар - Игра на дама

— Глупости, приятел — каза Оливейра. — Това е последната линия на защитата. Ако я пробиеш, ще се окажем в открит infighting 243.

— Добре — каза Травълър, като седна на стола. — Продължавай да трупаш безполезни думи.

— Не са безполезни — каза Оливейра. — Ако искаш да дойдеш тук, няма нужда да ме питаш. Мисля, че е ясно.

— Заклеваш ли се, че няма да се хвърлиш?

Оливейра го загледа, сякаш Травълър беше гигантска панда.

— Най-сетне — каза. — Изплю камъчето. Мага там долу си мисли същото. А аз си мислех, че въпреки всичко поне малко ме познавате.

— Не е Мага — каза Травълър. — Чудесно знаеш, че не е Мага.

— Не е Мага — каза Оливейра. — Чудесно знам, че не е Мага. А ти си знаменосецът, пратеникът на предаването, на завръщането у дома и към порядъка. Започва да ми става мъчно за теб, старче.

— Мен ме остави — каза Травълър горчиво. — Това, което искам, е да ми дадеш думата си, че няма да направиш тази глупост.

— Обърни внимание, че ако се хвърля — каза Оливейра, — ще падна точно на Небето.

— Ела насам, Орасио, и ме пусни да поговоря с Овехеро. Мога да оправя нещата, утре никой няма да си спомня за това.

— Научил го е от учебника по психиатрия — каза Оливейра едва ли не с възхищение. — Той е ученик със страхотна памет.

— Слушай — каза Травълър. — Ако не ме пуснеш да се покажа на прозореца, ще трябва да им отворя вратата и ще стане по-лошо.

— Все ми е тая, едно е да влязат, друго — да стигнат дотук.

— Искаш да кажеш, че ако се опитат да те хванат, ще се хвърлиш.

— От твоята страна може да означава това.

— Моля те — каза Травълър, като направи крачка напред. — Не осъзнаваш ли, че това е кошмар? Ще помислят, че наистина си луд, ще помислят, че аз наистина съм искал да те убия.

Оливейра се показа още малко навън и Травълър спря на нивото на втората линия пълни с вода легени. Макар че с един ритник бе вдигнал във въздуха два лагера, не продължи напред. Съпроводен от писъците на Кука и Талита, Оливейра се поизправи бавно и им направи успокоителен знак. Победен сякаш, Травълър доближи малко стола и седна. Отново заудряха по вратата, но не толкова силно, колкото преди.

— Не си блъскай главата — каза Оливейра. — Защо търсиш обяснения, старче? Единствената действителна разлика между теб и мен в този момент е, че аз съм сам. Затова по-добре слез и отиди при твоите, и ще продължим да си говорим през прозореца като добри приятели. Към осем смятам да напусна позицията, уговорихме се с Хекрептен да ме чака с палачинки и мате.

— Не си сам, Орасио. Би искал да си сам от чиста суета, за да станеш един буеносайрески Малдорор. Говореше за doppelgänger , нали? Значи виждаш, че някой те следва, че някой е като теб, макар и да е от другата страна на проклетите ти шнурове.

— Жалко — каза Оливейра, — че имаш такава скромна представа за суетата. Там е работата, имаш представа за какво ли не, колкото и да ти струва това. Не усещаш ли дори за миг, че може и да не е така?

— Да си представим, че си го мисля. Това не променя факта, че се полюляваш на един отворен прозорец.

— Ако наистина подозираше, че може и да не е така, ако наистина беше в състояние да стигнеш сърцевината на ангинара… Никой не иска от теб да отричаш каквото виждаш, но ако само можеше да побутнеш мъничко, разбираш ли, с върха на пръста си…

— Ако беше толкова лесно — каза Травълър, — ако трябваше само да се опънат тези идиотски шнурове… Не казвам, че ти не си побутнал, ама виж резултатите.

— Какво му е лошото, приятел? Поне седим на отворен прозорец и вдишваме това приказно утро, чувстваш ли хладината, която се надига в този час. А долу всичко живо се разхожда из двора, невероятно е, правят упражнения, без да го знаят. Кука, погледни я само, и шефът, този лепкав мармот. И жената, която е самият мързел. Ти от своя страна не можеш да отречеш, че никога не си бил толкова буден. Когато казвам буден, ме разбираш, нали?

— Питам се, старче, дали не е обратното.

— О, това са лесните решения, фантастични разкази за антологиите. Ако беше способен да видиш нещата от другата страна, можеше и да не ти се прииска да мръднеш оттук. Ако беше излязъл от територията, да речем от първия към втория квадрат, или от втория към третия… Толкова е трудно, doppelgänger , аз цяла нощ хвърлях фасове и не стигнах по-далеч от осмия квадрат. Всички копнеем за хилядолетното царство, един вид Аркадия, където човек може и да е много по-нещастен, отколкото тук, защото не става дума за щастие, doppelgänger , но където вече няма да я има тази мръсна игра на подмени, с която се занимаваме петдесет-шейсет години, и където наистина ще си подадем ръка, вместо да повтаряме продиктувания от страх жест и да се опитваме да разберем дали другият крие нож между пръстите си. Като говорим за подмяна, изобщо няма да се учудя, ако ти и аз сме един и същ човек, по един от всяка страна. Понеже казваш, че съм бил суетен, изглежда, съм избрал по-благоприятната страна, макар че кой знае, Ману. Знам само едно и то е, че вече не мога да бъда от твоята страна, всичко се чупи в ръцете ми, правя какви ли не идиотщини, просто да полудее човек, ако предположим, че това е толкова лесно. Но ти, който си в хармония с територията, не искаш да разбереш това ходене напред-назад, едно леко побутване и ми става нещо, тогава пет хиляди години провалени гени ме дърпат назад и отново попадам в територията, газя из нея две седмици, две години, петнайсет години… Един ден бръквам с пръст в навика и просто невероятно как този пръст потъва и се подава от другата страна, изглежда, като че ли най-сетне ще стигна до последния квадрат, и изведнъж някаква жена се дави, да речем, или ме връхлита пристъп, пристъп на набожност към божественото копче, защото оная работа с набожността… Говорих ти за подмените, нали? Каква низост, Ману. За да видиш оная работа с подмените, виж Достоевски. Както и да е, пет хиляди години пак ме дърпат назад и трябва да се започне отначало. Затова усещам, че си ми doppelgänger , защото през цялото време вървя напред-назад от твоята територия към моята, ако изобщо стигна до моята, и при тези болезнени преходи ми се струва, че ти си моята форма, която остава там и ме гледа жално, ти си петте хиляди години на човека, струпани върху метър и седемдесет, вторачени в този палячо, който иска да излезе от квадратчето си. Казах.