Хулио Кортасар - Игра на дама

— Типично екзистенциално изживяване — каза самодоволно Грегоровиус.

— Сигурно, но всичко зависи от дозата. Мен умивалникът наистина ме всмуква.

(–70)

— Много добре направи, че дойде — каза Хекрептен, докато сменяше тревата. — Тук, у дома, ще ти е много по-добре, още повече че атмосферата там е да не си говорим. Трябва да си вземеш два-три дена отпуска.

— И още как — каза Оливейра. — И много повече, скъпа. Палачинките са страхотни.

— Какъв късмет, че ти харесаха. Не яж много, ще ти стане тежко.

— Няма проблем — каза Овехеро, палейки цигара. — Сега ще му дръпнете един хубав следобеден сън, а вечерта вече ще можете да ударите един покер.

— Не мърдай — каза Талита. — Как не можеш да седиш мирно, направо невероятно.

— Съпругата ми е толкова потресена — каза Ферагуто.

— Вземи си още една палачинка — каза Хекрептен.

— Не му давайте нищо освен плодов сок — разпореди се Овехеро.

— Национална корпорация на специалистите по науките за подобаващото и техните научни учреждения — подигра се Оливейра.

— Сериозно, приятелю, не яжте нищо до утре — каза Овехеро.

— Тази, че има повече захар — каза Хекрептен.

— Опитай се да заспиш — каза Травълър.

— Реморино, застани до вратата и не пускай 18 да го безпокои — каза Овехеро. — Навил си е на пръста нещо и приказва само за някакъв си пистолет.

— Ако ти се спи, ще пусна щорите — каза Хекрептен, — така няма да се чува радиото на дон Креспо.

— Не, остави ги — каза Оливейра. — Пускат нещо от Фалу.

— Вече е пет — каза Талита. — Не искаш ли да поспиш малко?

— Смени му пак превръзката — каза Травълър, — това определено го облекчава.

— Почти съм го промила — каза Хекрептен. — Искаш ли да сляза да купя „Нотисиас Графикас“?

— Добре — каза Оливейра. — И пакет цигари.

— Не заспа лесно — каза Травълър, — но сега ще откара цяла нощ, Овехеро му даде двойна доза.

— Дръж се добре, съкровище — каза Хекрептен, — сега се връщам. Тази вечер ще хапнем печено, искаш ли?

— С мешана салата — каза Оливейра.

— Диша по-добре — каза Талита.

— И ще ти приготвя мляко с ориз — каза Хекрептен. — Беше много намръщен, като си дойде.

— Трамваят беше претъпкан — каза Оливейра. — Знаеш ли как е в претъпкан трамвай в осем сутринта в тази жега.

— Наистина ли вярваш, че няма да се събуди, Ману?

— Да, доколкото имам кураж да вярвам в нещо.

— Тогава да се качим при шефа, който ни чака, за да ни изхвърли.

— Съпругата ми е толкова потресена — каза Ферагуто.

— Що за нахалство?! — извика Кука.

— Бяха готини типове — каза Овехеро.

— Такива рядко се срещат — каза Реморино.

— Не пожела да ми повярва, че му трябва Heftpistole — каза 18.

— Марш в стаята или ще наредя да ти направят клизма — каза Овехеро.

— Смърт за кучето — каза 18.

(–131)

Така че прекарваш времето си в ловене на риба, която не се яде; за да не загнива, по плажовете са поставени табели, нареждащи на рибарите да заравят рибата в пясъка, щом я извадят от водата.

Клод Леви-Строс, „Тъжни тропици“ 245

(–41)

Морели беше замислил списък с acknowledgments 246, който така и не успя да включи в издадените си произведения. Остави няколко имена: Джели Рол Мортън, Роберт Музил, Дайсецу Тейтаро Сузуки, Реймон Русел, Курт Швитерс, Виейра да Силва, Акутагава, Антон Веберн, Грета Гарбо, Хосе Лесама Лима, Бунюел, Луис Армстронг, Борхес, Мишо, Дино Будзати, Макс Ернст, Певзнер, Гилгамеш (?), Гарсиласо, Арчимболдо, Рене Клер, Пиеро ди Козимо, Уолъс Стивънс, Исак Динесен. Имената на Рембо, Пикасо, Чаплин, Албан Берг и други бяха задраскани с много тънка черта, като че ли са прекалено очевидни, за да бъдат цитирани. Но в края на краищата това щеше да се случи на всички, защото Морели не се реши да включи списъка в никой от томовете си.

(–26)

Недовършена бележка на Морели

Никога няма да успея да преодолея усещането, че тук, долепена до лицето ми, заплетена в пръстите ми, има някаква устремена към светлината, ослепителна експлозия, избухване от мен към другото и на другото в мен, нещо безкрайно прозрачно, което би могло да кристализира и да се превърне във всеобхватна светлина без време и пространство. Като врата от опал и диамант, отвъд която започваш да бъдеш онова, което наистина си, но не искаш, и не умееш, и не можеш да бъдеш.

Нищо ново в тази жажда и в това подозрение, само едно все по-голямо объркване пред заместителите, които ден и нощ ми предлага този ум, архив от факти и спомени, тези страсти, в които оставям парчета време и кожа, тези знаци, толкова далечни и несравними с другия знак хей тук, долепен до лицето ми, предвиждане, примесено с виждане, разобличаване на мнимата ми свобода на движение из улиците и годините.