Хулио Кортасар - Игра на дама

„Закостенялата кора на мозъка“, успя да си помисли Травълър. Чуваше смътно, че страхът, че Орасио, че асансьорът, че гълъбът — някаква осъществяваща комуникация система отново полека завладяваше слуха му. Значи горкият нещастник се боял, че той ще го убие, беше си за смях.

— Наистина ли ти го каза? Трудно е да се повярва, знаеш колко е горд.

— Това е друго — каза Талита, взе му цигарата и дръпна жадно като в нямото кино. — Мисля, че страхът, който изпитва, е последно убежище, парапет, за който са се вкопчили ръцете му, преди да се хвърли. Толкова е доволен, че тази нощ го е страх, знам, че всъщност е доволен.

— Това — каза Травълър и вдиша като истински йога — Кука не би го разбрала, можеш да бъдеш сигурна. А аз трябва да проявя огромна интелигентност тази нощ, защото това за веселия страх е малко трудно за преглъщане, миличка.

Талита се попремести в леглото и се притисна до Травълър. Знаеше, че отново е до него, че не се е удавила, че той я държи над водата, а на дъното имаше жалост, възхитителна жалост. Двамата го усетиха в един и същи миг и се плъзнаха един към друг, сякаш за да паднат един в друг, в общата земя, където думите, и ласките, и устите ги обгръщаха както окръжността обгръща кръга — тези успокоителни метафори, тази изпълнена с удовлетворение стара тъга да бъдеш същият както винаги, да продължиш, да се държиш на повърхността напук на всичко, напук на призива и пропадането.

Откъде ли му е този навик да носи винаги шнурчета в джобовете, да събира шарени конци и да ги пъха между страниците на книгите, да прави какви ли не фигурки от всичките тези неща с помощта на лепило. Докато навиваше черния шнур около мандалото на вратата, Оливейра се запита дали късливостта на конците не му доставяше някакво извратено удоволствие, и се съгласи, че maybe peut-être 238, казва ли ти някой. Единственото сигурно нещо беше, че шнуровете и конците го радваха, нищо не му се виждаше по-поучително от това да направи огромен прозрачен дванайсетостен — сложна и отнемаща много часове работа, за да доближи после клечка до него и да види как пламъчето, нищо и никакво, препуска насам-натам, докато Хекрептен кър-ши-ръ-це и казва какъв срам е да се изгаря такова красиво нещо. Беше трудно да й се обясни, че колкото по-крехка и нетрайна е конструкцията, толкова свободата да я направиш и да я разрушиш е по-голяма. Оливейра смяташе, че конците са единственият оправдан материал за неговите изобретения, и само понякога, ако го намереше на улицата, се осмеляваше да използва парче тел или обръч. Обичаше всичко, направено от него, да бъде изпълнено с колкото се може повече свободно пространство, въздухът да влиза и да излиза, най-вече да излиза, подобни неща му се случваха с книгите, жените и задълженията, и изобщо не претендираше Хекрептен или кардиналът при-мас да разбират тези му приумици.

Навиването на черния шнур към мандалото на вратата започна няколко часа по-късно, защото междувременно Оливейра свърши разни работи в стаята си и извън нея. Идеята с легените беше класическа и изобщо не се почувства горд, че я прие, макар че един леген с вода на пода в тъмна стая носеше в себе си поредица доста изтънчени защитни ефекти — изненада, може би ужас, във всеки случай сляп гняв, последвал осъзнаването на факта, че си напъхал обувка марка „Фанакал“ или „Тонса“ във вода, като не стига това, ами си напъхал и чорапа, от всичкото се стича вода, докато окончателно обърканият крак се гърчи в чорапа, а той — в обувката, като давеща се мишка или като някой от онези нещастници, които ревнивите султани хвърляли в Босфора в зашит чувал (с конец, естествено, всичко в крайна сметка си идва на мястото, беше доста забавно, че легенът с водата и конецът се срещнаха в края на разсъждението, а не в началото му, но тук Орасио си позволи да предположи, че редът на разсъжденията не е длъжен а) да следва физическото време, а именно преди или след, и б) разсъждението може несъзнателно да е дошло до своя край, за да го доведе от понятието конец до пълния с вода леген). В крайна сметка, едва започнал да го анализира, попадаше в дълбоки съмнения за детерминизъм и най-добре бе да продължи да се барикадира, без да обръща кой знае какво внимание на доводите или на предпочитанията. И все пак кое беше първото — конецът или легенът? Като изпълнение — легенът, но на ниво решение конецът беше пръв. Нямаше смисъл да продължава да се тревожи, при положение че животът му бе заложен на карта, беше много по-важно да се сдобие с легени и първият половин час премина в предпазливо проучване на втория етаж и част от партера, откъдето се върна с пет средно големи легена, три плювалника и празна консервена кутия от сладко от батати, всичко обединено в рубриката леген. Номер 18, който беше буден, упорстваше да му прави компания и Оливейра накрая прие, решен да го отпрати, щом защитните операции придобият що-годе някакъв размах. Що се отнася до работата с конците, 18 се оказа много полезен, защото, щом го информира съвсем лаконично за стратегическите нужди, той притвори зелените си зловещо красиви очи и каза, че 6 имала кутии, пълни с шарени конци. Единственият проблем беше, че 6 е на партера в крилото на Реморино и ако Реморино се събуди, щеше да се разрази голям скандал. Освен това 18 твърдеше, че 6 е луда, а това усложнявало проникването в нейната стая. Притворил зелените си зловещо красиви очи, той предложи на Оливейра да стои на пост в коридора, а самият 18 да се събуе и бос да пристъпи към операцията по сдобиването с конците, но Оливейра реши, че отиват твърде далеч, и предпочете да поеме лично отговорността да влезе в стаята на 6 по това време на нощта. Беше доста забавно да мисли за отговорността, докато проникваше в спалнята на девойка, заспала по гръб, хъркаща и заплашена от страшни неприятности; с джобове и ръце, пълни с навити на кълбо шнурове и шарени конци, Оливейра се спря и я погледна за миг, после сви рамене, сякаш за да му тежи по-малко товарът на отговорността. На номер 18, който го чакаше в неговата стая, потънал в съзерцание на струпаните върху леглото легени, му се стори, че Оливейра е събрал достатъчно количество шнурчета. Притворил зелените си зловещо красиви очи, той настоя, че за да довършат по най-добрия начин подготовката за защита, имало нужда от лагери и Heftpistole 239. Идеята за лагерите прозвуча добре на Оливейра, макар че нямаше точна представа какво може да бъде, но предложението за Heftpistole отхвърли веднага. Номер 18 отвори зелените си зловещо красиви очи и каза, че Heftpistole не било онова, което докторът си представял (произнасяше „докторът“ с нужния тон, за да може всеки да си даде сметка, че го казва, за да обиди въпросния доктор), макар че с оглед на неговия отказ щял да се опита да се сдобие само с лагерите. Оливейра го пусна да си ходи с надеждата, че няма да се върне, защото имаше желание да остане сам. В два щеше да стане Реморино, за да го смени, и трябваше да измисли нещо. Ако Реморино не го срещнеше по коридора, щеше да дойде да го потърси в стаята му, а това не биваше да става, освен ако не искаше да изпробва защитната система за негова сметка. Отхвърли идеята, тъй като защитата бе замислена с оглед на някакво определено нападение, а Реморино щеше да влезе със съвсем друго намерение. Сега все повече го беше страх (а когато се страхуваше, гледаше ръчния си часовник и страхът се засилваше с напредването на времето), запали цигара, като проучваше защитните възможности на стаята, и в два без десет отиде лично да събуди Реморино. Предаде му рапорт, който си беше бижу, с леки изменения в температурните листове, в часовете за даване на успокоителни, в синдроматичните показания и евпептичните прояви на пансионерите от първия етаж, така че Реморино трябваше да посвети почти цялото си време на тях, докато онези от втория етаж според същия рапорт спяха сладко и се нуждаеха единствено някой да им спести безпокойството през останалата част от нощта. Реморино се поинтересува (не особено охотно) дали тези прекомерни за едни и недостатъчни за други грижи са вследствие височайшите разпореждания на доктор Овехеро, на което Оливейра лицемерно отговори с подходящата за случая едносрична утвърдителна частица. След което се разделиха приятелски и Реморино с прозявка се заизкачва един етаж по-нагоре, докато Оливейра, треперейки, заизкачва два. По никакъв начин обаче нямаше да приеме помощта на нещо като Heftpistole, достатъчно бе, че се съгласи на лагерите.