Хулио Кортасар - Игра на дама

— Ако Кука ни види как седим на пода, ще получи пристъп. Що за начин да даваш дежурство? Спят ли?

— Да. Така мисля. Номер 14 си е запушила шпионката, кой знае какво прави. Нещо никак не ми харесва мисълта да й отворя вратата.

— Ти си самата деликатност — каза Талита. — Но аз, нали и аз съм жена…

Върна се почти веднага и този път седна до Оливейра, за да се облегне на стената.

— Спи със съня на праведниците. Горкият Ману имаше ужасен кошмар. Все същото, после той пак заспива, но аз така се разбутвам, че в крайна сметка ставам. Хрумна ми, че може да ви е топло, на теб или на Реморино, та ви направих лимонада. Какво лято, а и тези стени отвън, които не позволяват да влиза въздух. Значи приличам на онази жена?

— Донякъде — каза Оливейра, — но това няма значение. Бих искал да разбера защо те видях облечена в розово.

— Влияние на средата, оприличил си ме на другите.

— Да, не е трудно да стане, като си помислиш добре. А ти защо започна да играеш на дама? И ти ли под влияние на средата?

— Имаш право — каза Талита. — Защо ли? Дамата всъщност никога не ми е харесвала. Но недей да фабрикуваш някоя от твоите теории за обсебване, аз не съм ничие зомби.

— Няма защо да викаш.

— Ничие — повтори Талита по-тихо. — Както си вървях, видях дамата, имаше камъче… Поиграх и си тръгнах.

— Загуби на третия квадрат. И с Мага щеше да стане същото, не проявява никакво постоянство, изобщо няма усет за разстоянията, времето се разбива на парчета в ръцете й, върви през света и се спъва на всяка крачка. Благодарение на това, казвам ти го между другото, постига абсолютното съвършенство в разобличаването на измамното съвършенство на другите. Само че аз май ти говорех за асансьора.

— Да, каза нещо, а после си изпи лимонадата. Не, почакай, лимонадата я изпи преди това.

— Сигурно съм казал, че съм нещастник, когато ти дойде, бях в разгара на шамански транс, за малко да се хвърля в дупката, за да свърша веднъж завинаги с догадките, каква напета дума.

— Дупката стига до мазето — каза Талита. — Има хлебарки, ако те интересува, и шарени парцали по пода. Всичко е черно и влажно, малко по-нататък са мъртвите. Ману ми разказа.

— Ману спи ли?

— Да. Сънува кошмар, изкрещя нещо за някаква изгубена вратовръзка. Нали ти разказах.

— Това е нощ на големи откровения — каза Оливейра, като я изгледа бавно.

— Много големи — каза Талита. — Мага беше просто име, а сега има и лице. Май само цветът на дрехите все още не е този, който трябва.

— Дрехите нямат значение, откъде да знам с какво ще е облечена, когато я видя пак. Може да е гола или с детето на ръце и ще му пее „Les amants du Havre“, песен, която не ти е позната.

— Ти така си мислиш — каза Талита. — Пускаха я доста време по радио Белграно. Ла-ла-ла, ла-ла-ла…

Ръката на Оливейра описа лека плесница, която завърши с милувка. Талита отметна глава назад и се удари в стената на коридора. Направи гримаса и потърка тила си, но продължи да тананика мелодията. Чу се цък, а после бръмчене, синьо на вид в мрака на коридора. Чуха асансьора, едва успяха да се погледнат, преди да се изправят с един скок. Кой би могъл по това време… Цък, мина първия етаж, синьото бръмчене. Талита отстъпи и застана зад Оливейра. Цък. Розовата пижама се виждаше много ясно в куба от зарешетено стъкло. Оливейра изтича до асансьора и отвори вратата. Разнесе се полъх на почти студен въздух. Старецът го изгледа, като че ли не го познаваше, и продължи да гали гълъба, не беше трудно да се досети човек, че гълъбът някога е бил бял и че непрекъснатите ласки от ръката на стареца го бяха направили пепелявосив. Неподвижен, с полузатворени очи, почиваше в шепата на ръката, която го държеше на височината на гърдите, докато пръстите отново и отново се плъзгаха от шията до опашката, от шията до опашката.

— Идете да спите, дон Лопес — каза Оливейра, като пое дълбоко въздух.

— Много е топло в леглото — каза дон Лопес. — Вижте колко е доволен, като го разхождам.

— Много е късно, идете в стаята си.

— Ще ви донеса студена лимонада — обеща Талита Найтингейл.

Дон Лопес погали гълъба и излезе от асансьора. Чуха го да слиза по стълбите.

— Тук всеки прави каквото си иска — измърмори Оливейра, докато затваряше вратата на асансьора. — Всеки момент може да се стигне до всеобщо клане. Човек може да го подуши, какво да ти кажа. Този гълъб приличаше на револвер.

— Трябва да уведомим Реморино. Старецът идваше от мазето, това е странно.

— Слушай, остани за малко на пост, а аз ще сляза до мазето да погледна да не би някой друг да върши глупости там.