Хулио Кортасар - Игра на дама

— По-добре първо да го приберем, не мислите ли.

— Ти… — започна Реморино, но остана с ножчето в ръка. — Имаш право, момче. Давай. Ей тука е свободно.

— Не — каза 7.

— Ти мен ли ще учиш?

— Извинете и простете — каза 7. — Но е свободно ей там.

Реморино го изгледа втренчено, но 7 му се усмихна, сякаш го поздравяваше, приближи се до спорната врата и я отвори. Грейна светлина като от северно сияние или от друго арктическо атмосферно явление, на която се очертаха ясно доста големи стъпала.

— Номер 22 — рече 7. — Нали ви казах? Познавам всички по стъпалата. Там е 2. Искате ли да се обзаложим? Вижте, ако не ми вярвате. Убедихте ли се? Добре, тогава да го сложим там, там е свободно. Помогнете ми, внимавайте, че трябва да го вкараме с главата напред.

— Той е шампион — каза тихо Реморино на Травълър. — Наистина не знам защо Овехеро го държи тук. Няма чаши, приятел, така че ще си прехвърляме бутилката.

Травълър нагълта дим до коленете, преди да поеме бутилката. Предаваха си я от ръка на ръка, а първия мръсен виц разказа Реморино.

(–66)

От прозореца на стаята си на втория етаж Оливейра виждаше двора с фонтана, струята вода, дамата, нарисувана от 8, трите дървета, които засенчваха лехата с мушката и моравата, както и високата ограда, закриваща къщите на улицата. Номер 8 играеше на дама почти целия следобед, беше непобедим, 4 и 19 на драго сърце щяха да му отнемат Небето, но усилията им бяха безполезни, кракът на 8 бе точно оръжие, всеки квадрат с по един изстрел, парчето керемида винаги заставаше на най-удобното място, просто изключително. През нощта дамата като че ли леко блестеше и Оливейра обичаше да я гледа от прозореца. В леглото си, отстъпвайки пред ефекта на един кубически сантиметър хипнозал, 8 сигурно заспиваше като щъркел, мислено застанал на един крак, подритвайки керемидката с резки, безупречни удари, за да достигне едно небе, което като че ли го разочароваше веднага след като бе достигнато. „Непоносим романтик си — мислеше за себе си Оливейра, докато си запарваше мате. — За кога е розовата пижама?“ На масата си имаше писъмце от неутешимата Хекрептен, нима те пускат да излизаш само събота, това не е живот, любими, не мога да се примиря да бъда толкова дълго сама, само да можеше да видиш нашата стаичка. Оливейра остави матето на перваза на прозореца, извади химикал от джоба си и отговори на писмото. Първо, има телефон (следваше номерът), второ, били много заети, но реорганизацията нямало да отнеме повече от две седмици и тогава щели да могат да се виждат поне в сряда, събота и неделя. Трето, матето му било на свършване. „Пиша, като че ли съм в затвора“, помисли си той, като се подписваше. Скоро щеше да стане единайсет, трябваше да смени Травълър, дежурен на третия етаж. Докато запарваше следващото мате, той прочете писмото и залепи плика. Предпочиташе да пише писма, телефонът беше неясен инструмент в ръцете на Хекрептен — тя не разбираше нищо от онова, което й се обясняваше.

В павилиона вляво светлината от аптеката угасна. Талита излезе на двора, заключи (виждаше се много ясно на светлината, идваща от топлото звездно небе) и нерешително се приближи до фонтана. Оливейра й свирна тихичко, но Талита продължи да гледа струята вода и дори доближи пръст, за да я пробва, като за секунда го задържа във водата. После прекоси двора, без никакъв ред и умисъл мина през дамата и изчезна под прозореца на Оливейра. Всичко това донякъде приличаше на картините на Леонора Керингтън, нощта с Талита и дамата, пресичане на безразлични една към друга линии, струя вода от един фонтан. Когато фигурата в розово излезе отнякъде и бавно се приближи до дамата, без да се осмели да стъпи на нея, Оливейра разбра, че нещата си идват на мястото, че фигурата в розово задължително ще избере един плосък камък от многото, които 8 бе струпал в края на тревната площ, и че Мага, защото беше Мага, ще вдигне левия си крак и с върха на обувката на десния ще запрати камъчето в първото квадратче. От високото виждаше косите на Мага, извивката на раменете й и как беше разперила леко ръце, за да запази равновесие, как с леки подскоци стигна до първия квадрат, подритна камъчето до втория (Оливейра почти се разтрепера, понеже камъчето за малко да излезе от дамата, някаква неравност на плочките го задържа на самия край на втория квадрат), влезе леко и за секунда остана неподвижна в мрака като розово фламинго, преди полека да доближи крак до камъчето, пресмятайки разстоянието, за да го вкара в третия квадрат.