Хулио Кортасар - Игра на дама

— Вие сте длъжен да останете — каза управителят. — Вие сте свидетел.

— Няма да напускам сградата — каза Оливейра. — Погледнете закона на Мендес Делфино. В него е предвидено.

— Идвам с теб — каза Травълър. — Връщаме се след пет минути.

— Не се отдалечавайте оттук — каза управителят.

— В никакъв случай — каза Травълър. — Ела, братче, май оттук се излизаше за градината. Такова разочарование, не мислиш ли.

— Единодушието е отегчително — каза Оливейра. — Нито един не се опъна на онзи тип с жилетката. Нещо са си навили на пръста да убият кучето. Да седнем при фонтана, струята вода изглежда някак пречистваща, ще се почувстваме по-добре.

— Мирише на нафта — каза Травълър. — Наистина съвсем пречистваща.

— Какво очаквахме всъщност? Виждаш, че накрая всички подписват, между тях и нас няма разлика. Никаква разлика. Тук ще се чувстваме прекрасно.

— Е — каза Травълър, — има една разлика и тя е, че те са в розово.

— Гледай — каза Оливейра, като сочеше горните етажи. Вече почти се беше мръкнало и прозорците на втория и на третия етаж светваха и угасваха в някакъв ритъм. Светъл прозорец и до него — тъмен. После обратното. Единият етаж светъл, другият — тъмен. И обратното.

— Стана тя, каквато стана — каза Травълър. — Подписаха и вече започват да си показват рогата.

Решиха да си допушат цигарите до пречистващата струя на фонтана, не говореха за нищо особено и гледаха прозорците, които светваха и угасваха. Именно тогава Травълър спомена за промените и след известно мълчание чу Орасио тихичко да се смее в тъмното. Настоя, искаше някаква сигурност, а не знаеше как да постави темата, която се изплъзваше от думите и от мислите му.

— Като че ли сме вампири, като че ли ни обединява, тоест разединява, една и съща кръвоносна система. Понякога нас с теб, понякога и тримата, няма какво да се лъжем. Не знам кога започна това, но е така и трябва да си отворим очите за него. Мисля, че дойдохме тук не само защото шефът ни доведе. Не беше трудно да останем в цирка при Суарес Мелиан — познаваме работата и ни ценят. Ама не, трябваше да дойдем тук. Тримата. Първо аз имам вина, защото не исках Талита да помисли… Всъщност оставях те настрана в тази история, за да се отърва от теб. Въпрос на самолюбие, нали разбираш.

— Всъщност — каза Оливейра — няма причина да приема. Връщам се в цирка или, което е още по-добре, изобщо се махам. Буенос Айрес е голям. Един ден ти го казах.

— Да, ама ще си отидеш след този разговор, тоест правиш го заради мен, а аз точно това не искам.

— Както и да е, обясни ми онова за промените.

— Знам ли, като се опитам да го обясня, ми става още по-мътно. Проблемът е горе-долу следният: когато съм с теб, няма проблем, но щом остана сам, ми се струва, че оказваш натиск върху мен, например от твоята стая. Спомни си оня ден, когато ми поиска пироните. И Талита го усеща, гледа ме, а аз имам чувството, че този поглед е предназначен за теб, а когато сме тримата заедно, минават часове, без тя да забележи, че и ти си тук. Предполагам, че си го усетил.

— Да. Давай нататък.

— Това е всичко и ето защо не мисля, че е добре аз да допринасям с нещо ти сам да си тръгнеш. Това е нещо, което трябва да решиш сам, и сега, след като бях достатъчно глупав да ти говоря по този въпрос, ти дори няма да имаш свободата да решиш, защото ще подходиш от гледна точка на отговорността, и я втасахме. Етичното в този случай е да помилваш живота на приятеля си, а аз не го приемам.

— О — каза Оливейра. — Значи ти не ме пускаш да си тръгна и аз не мога да си тръгна. Тази ситуация донякъде напомня розовите пижами, не ти ли се струва.

— Донякъде да.

— Виж колко любопитно.

— Кое?

— Всички светлини угаснаха едновременно.

— Сигурно са стигнали до последния подпис. Клиниката вече е на шефа, да живее Ферагуто.

— Мисля, че сега трябва да им се достави удоволствие и да бъде убито кучето. Невероятно е колко го мразят.

— Не е омраза — каза Травълър. — Тук за момента и страстите не изглеждат много силни.

— Ти имаш нужда от радикални решения, старче. Аз бях така толкова време, а после…

Тръгнаха да се връщат с повишено внимание, защото в градината беше доста тъмно, а не си спомняха разположението на зелените площи. Когато стъпиха върху начертаната дама, Травълър се засмя тихичко, застана на един крак и заподскача от квадрат в квадрат. Тебеширените линии сякаш леко блестяха в мрака.

— Някоя вечер — каза Оливейра — ще ти разкажа за там. Перспективата не ми харесва, но това май е единственият начин да бъде убито кучето, така да се каже.