Хулио Кортасар - Игра на дама

Травълър излезе със скок от дамата и в този миг прозорците на втория етаж светнаха изведнъж. Оливейра, който щеше да добави още нещо, видя лицето на Травълър да изплува от мрака и в секундата светлина преди прозорците отново да угаснат, го порази гримасата на това лице — риктус (от латински: rictus , полуотворена уста, свити устни, подобие на усмивка).

— Да бъде убито кучето, казваш — рече Травълър. — Не знам дали си обърнал внимание, че фамилното име на главния лекар идва от овчар. Такива ми ти работи.

— Не това искаше да ми кажеш.

— Я виж ти кой се оплаква, че мълча или казвам нещо друго — отвърна Травълър. — Естествено, че не, и какво от това. За другото не може да се говори. Ако искаш да си направиш експеримент… Но нещо ми подсказва, че май вече е малко късно, приятел. Пицата изстина, няма какво да се прави. По-добре веднага да се хващаме за работа, така ще се поразсеем.

Оливейра не отговори и се върнаха в салона на великата сделка, където управителят и Ферагуто пиеха двойна доза тръстикова ракия. Оливейра веднага се присъедини, а Травълър седна на канапето, където Талита със сънливо изражение четеше някакъв роман. След последния подпис Реморино бе скрил някъде списъка и бе отпратил присъствалите на церемонията болни. Травълър отбеляза, че управителят е угасил лампата на тавана и вместо нея е светнал една настолна — всичко беше зелено и меко, говореха с тихи, доволни гласове. Чу обсъждане на планове за дреболии по генуезки в някакъв ресторант в центъра. Талита затвори книгата и го погледна сънено. Травълър я погали по косите и се почувства по-добре. При всички положения идеята за дреболии по това време и в тази жега не беше разумна.

(–69)

Защото всъщност той не можеше да разкаже нищо на Травълър. Ако започнеше да дърпа кълбото, щеше да излезе единият край на нишката, метри нишка, ниша, нишан, Нишапур, нишадър, нишище, нишесте, Ницше…, но никога кълбото. Би трябвало да накара Травълър да подозира, че онова, което ще му разкаже, няма пряк смисъл (а какъв смисъл има?), но не е и някаква фигура или алегория. Непреодолимо различие, въпрос на равнища, които нямат нищо общо с интелекта или информацията, едно беше да играеш на карти или да обсъждаш Джон Дън с Травълър — всичко се развиваше на една привидно обща територия, но другото, тоест да искаш да бъдеш нещо като маймуна сред хората, да искаш да бъдеш маймуна по причини, които дори маймуната не е в състояние да си обясни, като започнем с това, че в тях няма нищо причинно, в което именно беше и силата им, и така нататък.

Първите нощи в клиниката минаха спокойно, персоналът, който щеше да напусне, все още изпълняваше всички свои задължения, а новите само гледаха, трупаха опит и се събираха в аптеката, където Талита, облечена в бяло, развълнувано преоткриваше емулсиите и барбитуратите. Проблемът беше някак да бъде разкарана Кука Ферагуто, окопала се яко в кабинета на управителя, защото Кука изглеждаше решена да накара цялата клиника да играе по нейната свирка и самият шеф слушаше почтително този new dea 234, резюмиран в термини като хигиена, дисциплина, богродинадом, сиви пижами и липов чай. Кука час по час надничаше в аптеката и-надаваше-ухо към предполагаемо професионалните разговори на новия екип. Талита беше заслужила някакво доверие, понеже момичето си имаше диплома, ей я окачена на стената, но съпругът й и техният приятел бяха съмнителни. Проблемът на Кука беше, че въпреки всичко винаги бе изпитвала към тях страхотна симпатия, което я водеше до терзания, досущ като описаните от Корней, между дълга и платоничните щения, докато Ферагуто се занимаваше с административната организация и полека-лека свикваше с мисълта, че сменя гълтачите на саби с шизофреници, а чувалите фураж с ампули инсулин. Лекарите, трима на брой, идваха сутрин и не пречеха особено. Онзи, който дежуреше постоянно в клиниката, любител на покера, вече се бе сближил с Оливейра и Травълър и в кабинета му на третия етаж се устройваха могъщи разигравания, а залози от десет до сто песос минаваха от едни ръце в други, та пушек се вдигаше.

Болните — по-добре, благодаря.

(–89)

И един четвъртък, хоп, към девет вечерта всички по местата. Персоналът си беше отишъл следобед с тряскане на врати (ироничен смях от страна на Ферагуто и Кука, твърдо решени да не изплащат обезщетения) и делегация от болни, изпратили напускащите с викове „Кучето умря, кучето умря!“, което не им попречи да представят на Ферагуто писмо с пет подписа под искане за шоколад, следобедния вестник и премахването на кучето. Останаха новите, все още не съвсем в час, и Реморино, който се правеше на печен и казваше, че всичко ще върви като по ноти. Радио Ел Мундо поддържаше спортния дух на буеносайресци с бюлетини за горещата вълна. Тя счупи всички рекорди и човек можеше да се кефи и да се поти патриотично, а Реморино вече беше намерил четири-пет пижами, захвърлени по ъглите. Двамата с Оливейра убеждаваха собствениците им да си ги облекат отново или поне панталона. Преди да потъне в покера с Ферагуто и Травълър, докторът бе разрешил на Талита без никакви колебания да раздаде лимонада на всички, с изключение на 6, 18 и 31. Това бе предизвикало пристъп на плач у 31 и Талита й даде двойна порция лимонада. Вече беше време да се действа motu proprio 235, смърт за кучето.