Хулио Кортасар - Игра на дама

Талита вдигна глава и видя Оливейра на прозореца. Не го позна веднага, междувременно се люлееше на един крак и сякаш се държеше с ръце за въздуха. Оливейра я гледаше с иронично разочарование, призна грешката си, видя, че розовото не е розово, че Талита беше с блуза в пепелявосиво и пола, вероятно бяла на цвят. Всичко (така да се каже) се обясняваше — Талита беше влязла и отново беше излязла, привлечена от дамата, и това мигновено прекъсване — пейзажът, после повторната й поява — беше достатъчно, за да го заблуди както през онази нощ на носа на кораба и както вероятно толкова много други нощи. Отговори едва-едва на жеста на Талита, която сега наведе глава, концентрира се и пресметна — камъчето излетя мощно от втория квадрат и навлезе в третия, изправи се, затъркаля се на верев и излезе от дамата, една-две плочки извън дамата.

— Трябва да се упражняваш повече — каза Оливейра, — ако искаш да победиш 8.

— Какво правиш там?

— Жега. Дежурство в единайсет и половина. Кореспонденция.

— Аха — каза Талита. — Каква нощ.

— Вълшебна — каза Оливейра и Талита се изсмя кратко, преди да изчезне през вратата. Оливейра я чу да се качва по стълбата, да минава покрай неговата врата (но може да беше взела и асансьора), да стига до третия етаж. „Съгласи се, че доста си приличат — помисли той. — Това, както и че си кретен, чудесно обяснява всичко.“ Все пак остана още известно време с поглед към двора, към дамата, като че за да се убеди. В единайсет и десет дойде да го потърси Травълър и му предаде рапорта. Номер 5 бил доста неспокоен, да предупреди Овехеро, ако започне да прави проблеми, другите спели.

На третия етаж всичко беше наред, даже 5 се бе успокоил. Прие цигара, изпуши я послушно и обясни на Оливейра, че заговорът на издателите евреи бавел публикуването на великия му труд за кометите, обеща му екземпляр с посвещение. Оливейра остави вратата му открехната, защото знаеше навиците му, и започна да се разхожда напред-назад по коридора, като от време на време поглеждаше през шпионките, поставени благодарение на хитростта на Овехеро, управителя и фирмата „Либер & Финкел“ — всяка стая беше мъничка картина на Ван Ейк, с изключение на стаята на 14, която както винаги беше залепила марка върху стъклото. В дванайсет дойде Реморино с няколко недопити бутилки джин, говориха за коне и за футбол, а после Реморино тръгна към партера, за да поспи малко. Номер 5 се беше успокоил съвсем, жегата се разстилаше в тъмнината и тишината на коридора. Мисълта, че някой се опитва да го убие, досега не беше хрумвала на Оливейра, но му бе достатъчна продължила едва миг картина, скица, в която имаше повече ужас, отколкото каквото и да било друго, за да осъзнае, че мисълта не е нова, че не идваше от атмосферата в коридора със затворените врати и сянката на асансьора в дъното. Можеше да му хрумне и по обед в магазина на Роке или в метрото в пет следобед. Или много по-рано, в Европа, някоя нощ, когато се скиташе из свободните зони, из незастроените места, където някоя стара консервена кутия можеше да послужи за прерязване на нечие гърло, макар че нямаше да е много лесно и за двете страни, участващи в занятието. Спря до асансьорната шахта, погледна черната дупка и се замисли за Флегрейските поля и отново за достъпа. В цирка беше обратното, дупката бе отгоре, отверстието се свързваше с отвореното пространство, метафора на осъществяването, а сега той беше на ръба на кладенеца, елевзинската бездна, клиниката, обгърната от жежки изпарения, подчертаваше обратния преход — серни пари, спускане. Обърна се и видя правата на коридора чак до дъното, слабата светлина на виолетовите лампи над рамките на белите врати. Направи нещо глупаво — вдигна левия си крак, сви го и заподскача с десния по коридора, докато не стигна до първата врата. Когато отново отпусна левия си крак на зеления линолеум, се къпеше в пот. При всеки скок повтаряше през зъби името на Ману. „Като си помисли човек, очаквал съм този преход“, си каза, като се опираше на стената. Не е възможно да се обективира първият импулс на някаква мисъл, без да се възприеме гротескно. Преход например. Да си помисли, че бил очаквал. Очаквал преход. Плъзна се надолу, седна на пода и се втренчи в линолеума. Преход към какво? И защо клиниката трябваше да му служи за преход? От какви храмове имаше нужда, от какви посредници, от какви психически или морални хормони, които да го проектират във или извън него самия?

Когато Талита дойде да му донесе чаша лимонада (тези нейни хрумвания, тази нейна страна на учителка на работниците и благотворителна фондация „Гота де Лече“), веднага започна да й говори по този въпрос. Талита не се учудваше на нищо, седна срещу него и видя как изпи лимонадата наведнъж.